Милост

Пропуснах и единадесетия час.
Не от мързел, а от срам.
Всички други са силни и добри.
А аз нищичко не мога да дам.

Всички други трудиха се много
на вятър и студ, дъжд и пек.
А аз стоях отстрани и плаках.
Аз - никакъв, нищожен човек.

И когато приключиха работа
в края на този уморителен ден,
Господарят им даде заплатата.
А милост даде на мен.

Състрадание

През моята радост безмерна
поглеждам те право в очите.
И може би искаш да скриеш,
но аз виждам мъката, сълзите.

Затова поне за миг ми позволи
прага на сърцето да прекрача.
Не искам сега с мен да се радваш.
Позволи ми с теб да плача.

Отново

Колко сме преходни, вятър, лъх.
Траем секунди - като пролетен гръм.
Като дим от нечий комин.
Като мигване, като смях, като сън.

Аз толкова обещания съм ти дала,
но не мога гаранция да дам
дали утре ще съм тук и ще ме има.
Дали теб ще те има, не знам.

Може след някоя друга година
някаква амнезия ужасна, безока
да замъгли всеки спомен за теб
и да стана безразлична, жестока.

И твоето име, тъй звучно и мило,
да спре да значи толкова много.
И вместо с топлина в очите,
да те гледам неразбиращо и строго.

Така че ако някога някаква деменция
вземе всеки спомен в плен,
ти, помнейки всичко между нас,
ела отново да се запознаеш с мен.

Чудеса

Събрах си огън за ледени дни.

И слънце за облачни недели.

Звезди намерих за когато няма.

Облаци свити на къдели.

Луна си взех за празни небеса.
Резерви имам от роса.
И скрих си малко здрач, за после,
когато твърде дълга е нощта.

Намерих си и ветрове бездомни,
предложих им пристан и подслон.
Приютих и всяка малка птица,
която бе останала без клон.

Напълних джобовете с пролет,
а в чантата събрах си лято.
И всяка мъничка снежинка.
И всяко малко есенно ято.

В косите си запазих си мъгла,
от нашата, онази от полето.
А в ушите си реших да скрия
онзи тих шум на морето.

Но не, аз не съм бездушен егоист.
Не ги взех, за да ги пленя
и за никой друг да не остане.
Аз събрах ги с вас за да ги споделя.

Македонка

Бледа свещ, евтини счупени карамфили,
студен мрамор, две скръстени ръце,
отегчен чиновник, безразлични думи
и едно разбито майчино сърце.

Тихият ти стон отеква още в мен.
От многото хора той бе само един.
Но това няма никакво значение за теб -

един от милиардите, но твоя първи син.

Може да не е бил най-добрият.
Само ти си знаеш какви бури ти донесе.
Но ти - смирена, силна, обичлива
всяка една тихичко понесе.

Може всички облекчено да отдъхнат.
Може на никого да не липсва вече.
Може на никого да не му пука,
че той завинаги отива далече, далече.

Може челото му никой да не целуне,
никой да не заплаче, да не се завайка.
Но не и ти - ти детето си винаги ще носиш.
Истинска героиня, македонка, майка.

На Е.С.