Момиче и мечта

Тя бягаше, с всичка сила бягаше. Площадът беше пълен с хора. А нея я нямаше. Беше се изгубила. И сега момичето не знаеше къде да я търси. Сълзи започнаха да се стичат по бузите и.
"Къде си?" викаше тя. Студената тълпа не и обръщаше внимание. Тя бягаше, спъваше се, падаше, ставаше. Усещаше, че няма да издържи още дълго. Трябваше бързо да я намеря.
"Някой да я е виждал? Моята мечта... Изгубих я, мисля някъде тук. Една такава красива, цветна... Виждали ли сте я?" питаше момичето. Никой дори и не я поглеждаше. Изведнъж всички започнаха да се смеят. "Глупачка"
"Виждали ли сте я? Мечтата ми. Изгубих я."
"Момиче глупаво. Забрави, че някога си я имала. Мечтите са само за глупаците."
"Не, не. Тя е моята мечта. Трябва да е някъде тук. Тя е красива."
"Откажи се. Никога няма да я намериш."
Думите се впиваха в сърцето и. Сълзите бяха ту студени, ту горещи и пареха.
Краката и отслабваха. Вярата и надеждата също. Тя си спомни за своята мечта. Беше заложена в нея, беше прекрасна. Мъничка и нежна. Нямаше друга като нея. Тя се гордееше със своят чудесна мечта. И някак си, тя дори сама не знаеше как, тя просто я изгуби. Нямаше я. Търсеше навсякъде. Обиколи всяко място, погледна под всяко камъче и всяко листенце. Попита всички птички и пчеличките, но те само свиваха рамене. Никой не знаеше.
"Моля ви, кажете ми къде е?"
"Глупаво момиче, никой не знае къде е твоята глупава мечта. Откажи се."
"Не, тя трябва да е някъде тук. Не може да е отишла далеч"
Тя с ужас осъзна, че някой може да я е откраднал. Представи си студените ръце, които може би в същия момент държаха нейната мила и невинна мечта. Тя беше толкова уязвима и чуплива. Беше добра, беше нейна. А сега нечии ръце, чужди и мрачни може би я държаха в плен.
Тя продължаваше да вика и да търси, питаше всеки срещнат. Някои и се присмиваха, други я гледаха жално, но продължаваха да вървят по пътя си. Никой не се спираше.
"Беше тук преди малко. Току що я видях." Младият младеж мило се усмихна на тъжното и разплакано момиче. "Ще ти помогна да я намериш."


И в този миг малкото момиче видя своята красива мечта. Изстрадана, чакана, обичана и жадувана. Тя стоеше точно пред нея и и се стори сякаш никога не се беше изгубвала. Тя забрави сълзите, отчаянието, болката в краката и умората. Нищо нямаше значение вече. Нейната мечта беше пред нея. В очите на младия, усмихнат младеж.

Амиии... Не, не знам...

Перфектно зле започнат ден... Какво по хубаво от това да си седиш вкъщи, да очакваш компютърът ти да се развали всеки момент и да ти е кофти... Бихте попитали какви са причините за това кофти настроение... Хаха, причини. Причини колкото щеш. Глупостта не само на хората около теб, но и твоята собствена, студа, липсата на печка (те двете са свързани), наличието на баща който е безработен, желание да си направиш бананов шейк комбинирано с мързел и отсъствие на банани, мръсна коса...

Да не говорим, че стогодишната война се е водила в продължение на 116 години. Но това не съм го измислила аз. Разбира се. Другите са оригинални. Аз... copy-paste.

Осъзнах, че както още един човек (някаква си Лора) и аз не помня много от детството си. Винаги съм го знаела, но не съм успяла да го формулирам и облека в думи. Не знам дали съм била добро дете, непослушно, тихо... Не знам родителите ми какви са били... Строги, мили, несправедливи... Не знам. Имам смътни спомени за първия учебен ден (при което не съм много сигурна, че са точни), помня малко от третия си или четвъртия си рожден ден и ваденето на зъби, за което винаги получавах 50 стотинки. Ех и тогава съм била материалистка.

И така, седя си в кухнята, ям картофено пюре и шишчета и слушам глупави и безкрайни спорове за майонеза и супа. Просто прекрасно. Пък и като си спомня за простите 8 МВ... Пуууу, аман от тоя свят. Пък и да добавим факта, че не мога да намеря онзи сайт...

Развесели ме едно ученическо съчинение, написано от малко дете. Само децата знаят, само те са истински. Както казва Екзюпери: "Само децата притискат носове в стъклата."

“Птицата, за която ще пиша, е бухълът. Бухълът не се вижда денем, а нощем е по-сляп и от къртица. Не знам нищо особено за бухъла, затова ще продължа с друго животно, което си избирам – кравата. Кравата е бозайник. Има шест страни: лява, дясна, горна и долна. В задната страна има опашка, от която виси четка. С тази четка се гонят мухите, за да не падат в млякото. Главата служи да излизат рога от нея и, освен това, защото устата трябва да стои някъде. Рогата са за да се бие с тях. От долната страна е млякото. Оборудвана е така, че да може да се дои. Когато я доят, идва млякото и вече не спира. Как го прави това? Никога не съм го разбирал, но то тече с още по-голямо изобилие. Мъжът на кравата е бикът. Бикът не е бозайник. Кравата не яде много, но онова, което изяжда, го яде на два пъти и така има достатъчно. Когато е гладна, мучи, а когато не казва нищо, значи, че вътре е пълна с трева. Краката й стигат до земята. Кравите имат много развито обоняние, поради което можеш да ги подушиш от много далече. И заради това въздухът в полето е толкова чист.”

Момиче и сълзи

Не плачи, моля те, момиче. Усмихни се, моля те. Толкова красива е усмивката ти.
Искаш ли да ти нарисувам слънце. То ще накара сълзите ти да изчезнат. Ще взема моливи, боички, най-красивото слънце ще ти нарисувам. Лъчите му ще топлят студените ти ръце, леденото ти сърце. Ще се къпеш в неговата светлина. Само не плачи.
Не плачи, аз ще ти попея. За звездите ще ти пея, за морските звезди на дъното на океана, за калинките по земята... Приспивна песен ще изпея, по-добре да спиш отколкото да плачеш.
Ще помоля вятъра да донесе облаци, сняг ще поръчам за теб. Снежинките ще танцуват с теб, ще те прегръщат. Ще ти шепнат колко си прекрасна. Всяка една ще е уникална, с различна форма, големина. Брой снежинките вместо да плачеш, мило момиче.
Ще заскрежа прозорците на стаята ти. И когато ти е мъчно просто гледай как блести стъклото.
Ще те науча как пак да вярваш, пак да обичаш. Пак добра да бъдеш. Ще ти покажа как да знаеш на кого сърцето си да даваш.
Ще те оставя да бъдеш красива и нежна. Уязвима. Ще те кача на най-прекрасния хълм и ще те гледам как разтваряш от изненада очи.
Ще измисля за теб приказен дворец и ще изпратя облаче със формата на пеперудка да те вземе и да те отведе там. Само твой ще бъде той. Само ти ще знаеш как да влезеш.
Ще ти подаря одеалце, беличко със лилави цветя. И когато ти е тъжно увий в него свойта самота. То ще попие сълзите, ще утеши сърцето.
В едно бурканче ще ти запечатам милиони усмивки. И когато най ти се доплаче отвори го. Една усмивка ще седне нежно на устните ти и цял ден ще бъде с теб.
Ще ти изпратя бяла лястовичка, жар птица... Каквото пожелаеш, само моля те, недей да плачеш.
По вятъра ще ти подаря пръстенче вълшебно. То ще е прекрасно само на твоята ръка и само на твоя пръст ще блести. Ще бъде с камъче зелено и синьо и жълто, понякога камъчето ще е бяло, понякога червено. А когато болката напира във очите, розово ще го направя. То ще сменя своя цвят само и единствено за теб. За да те радва, за да не плачеш.
Приказна градина ще посадя в твоето легло. Най-различни цветя ще има там. И когато си лягаш и ти се прииска да поплачеш, зелената трева няма да ти позволи. Тя ще те гъделичка, ще те разсмива. Цветя ще ухаят за теб. И специално дърво ще има. То вечно ще цъфти. И когато мъката стане непоносима, качи се на това дърво и в свойта бяла рокля поседи си там, поговори си с мравките и катеричките кафяви. Те ще ти разкажат приказка чудесна. За да забравиш, че ти се плаче.
В дрехите на клоун ще се облека и червен нос ще си сложа. На шут ще се превърна ако трябва. За да не плачеш.
Локвичките ще напълня със дъждец. И когато имаш чувството, че си се изгубила просто скочи в една от тях. Така винаги ще знаеш къде е твоят бряг.
Ще изпратя вятър за да разроши косата ти и мъгла за да те скрие от зли думи. А ти не плачи.
Всички приказки ще пренапиша. В тях всички ще бъдат нещастни, за да не си мислиш, че плачеш само ти. Пепеляшка няма да стане принцеса. На света има място само за една... и това ще бъдеш ти. Снежанка няма да се събуди и Червената шапчица ще се изгуби в гората. За да знаеш, че само твоят живот е приказен, прекрасен.
В една кошничка ще събера есенни листа и букет ще ти направя. Моля те, не плачи.
Сребърна луна ще изнамеря и ще я сложа на нощното небе, за да не ти е тъмно, за да не ти е страшно.
Светулки ще повикам от най-далечната страна, ще науча пингвините как да летят, със пеперудки ще напълня стаята ти. Само моля те, недей да плачеш.
Всичко ще се нареди точно както ти го искаш. Аз всяко твое желание ще изпълня, за да не виждам сълзи в очите ти...
А когато вече не издържаш и целия товар на този свят с гръм и трясък падне на твойте рамене и когато нищо не е както трябва - когато слънцето изгрява от запад и земята спре да се върти, когато сърцето ти разбито е на хиляди парчета и няма кой да го поправи... Когато много те боли, аз ще бъда тук... Хайде, поплачи.

2 years and a heart

I don't know if you'll read it... I doubt it you'd open this blog again but if you do... Well, I didn't write this for you. This is my blog, my feelings... Feel free to... not feel anything when/if you read this...
I don't even know what to say... I got the answers to my questions... the ones I posted below.
I still wait for you to call and tell me something like "forget all those stupid things I said, I didn't mean it, I love you..." And it's so stupid... to wait for that. I don't need my phone. Cause you won't call. I can see you, living your own life, life a part of which I'm not... And it seems to me like you're fine. And I'm the one crying.
You don't love me. I really can't believe it. Well, I guess I'm gonna have to...
It's starting to snow outside... And I don't care. I usually love snow, but not now, not these days. Why do I need snow if you're not there to enjoy it with me...
And I wake up and the first thing that I think of is your name... The second thing... Your words.
I'm praying for you. I don't pray for God to make you love me again. That would be insanely ridiculous. I pray that God will lift you up, help you, give you all those things I can't... Or shouldn't I say couldn't. I pray that God may hold you in His arms and bless you.