Интересни мисли в моята глава

Здравей скъпи читателю. (който и да си ти)

Аз, да си призная честно, просто исках да напиша нещо. Така да се каже весело ми е, няма какво да правя... И си викам "ей, дай да напиша нещо в блога". И така де...
Не знам за какво ще пиша... Може би за предстоящото изпращане... Много емоции, много нещо... То не било рокли, обувки, шалове и чанти, френски маникюри, изкуствена коса и мигли... Да не споменаваме Майкъл Джексън и депресиращите му песни. Не искам да прозвучи гадно (всъщност... няма значение как ще прозвучи) радвам се, че този човек не е успял да напише още повече песни. Но както и да е... Реч, Мерцедес, цветя... Голямо чудо. Само сняг трябва да завали и ще бъде просто златно, както обичам да казвам. А после сини (или черни химикали), служебни бележки, матурки... Такива ми ти работи. А пък после и бал. От сега да знаете... Аз и Киро ще сме най-хубавите. Или поне аз =) За Киро не отговарям. Ама така като се замисля... тоя цветен чувал... Не знам. Децата в Африка гладуват, а аз харча толкова плат. Голямо разхищение. На зле отиват нещата ми се струва. Пък и селската работа със сутиена...
Да се върнем назад във времето. Вчера например. Чудя се аз... Тая жена, многоуважаваната Десева, няма ли да ме остави на мира??? Добре, разбрахме че не съм направила превода, Е И??? Всички оживяха, никой не умря като няма превод. Да взема аз да измисля в стихотворна форма тоя превод и на изпращането да го изрецитирам. Да не говорим, че лимона не пада далеч от дървото (поговорката е с ябълки ама лимон повече отива на ситуацията). Майката превзета, щерката и тя такава. Важното е, че не са 100, а 97.80!!!!! Държа да отбележа .80!!! Щяха да бъдат 100, но нали "еврото е постоянна величина", г-жо Десева...
И стоя си аз така, разглеждам любимия FB и се чудя какво правя на този свят... Чудя се... Как така има място за хора като мен и за хора като тях... С техните превзети пози за снимки, в които имитират целувки, а аз ги гледам и ми се иска да не бях обядвала. Ноктенца, гримче, токченца... Като извадени от най-големия ми кошмар. И тук е мястото и времето да благодаря, че съществува разумът =)
Маратонки се въртят из главата ми, прическите им пресичат пътя, а Велико Търново най-нахално се бута... И валерианче май няма да помогне. Може би време... Да, времето би трябвало да помогне. Пък ако и то не помогне... Пускам си "They Don't Care About Us" за депресарско настроение и скачам от моста.
Накъде отива този свят щом и най-добрата ми приятелка вече прилича на момиче :D Нищо Белси... Ще победим лицемерието и тъпотията с непукизъм. Напук на всички ще си изкараме яко. Важното е че разума надделя, а малоумието ще прави лунната стъпка на изпращането. И също е много важно, че съм почти готова за лятото. Като изключим, че нямам работа. Ех тая безработица големи проблеми създава. И навън всичко е зелено и мирише на прясно окосена трева и слънцето си пече. Упс... Поправка... Слънцето свети. Забравих, че лапмата пече. И така де... Слънцето свети, птичките си пеят, госпожата по математика ми се прави на интересна, но важното е че ми вярва. Аз не лъжа когато става дума за корен от 1369. И като си представя в сряда какъв рев ще пада. А какъв смях ще пада... А каква излагация... Пууууу, да сме живи и здрави, че завършваме, че иначе къде да се нагледаме на такъв сеир. На 25.05 ще преобладават цикламените обувки, цикламените рокли иииии... разбира се, оранжевите лица. Както се пее в песента Оооооооооооооооооооранжево небето, оранжево морето, оранжева Ирееееен =)
А как ми се ходи в Русе, да знаеш... Да ядем вкусни, не добре увити дюнери, да лежим по пейките в парка, да ходим при Мими и да се превземаме в магазини за платове. Да отидем до банята в най-фешънското кафене и да се хилим като умствено изостанали... Ех, хубави времена бяха. Как ми се иска тогава да знаех това което знам сега... Нямаше да си купя онзи глупав плат и да се хиля когато Мими каже нещо за мен на български. Но нищо. Времето си върви, не ни чака и не ни пита дали на нас ни се върви с него. А аз правя списък с хората които искам да спъна на бала си. Но като цяло не съм лош човек. Питайте Сибел. Всъщност... Не, не я питайте... Аз и казвам, че е кьорава и се тутка. Питайте Жана. Тя никога не би казала за мен, че съм лош човек. Аз съм сериозна!!! И характеристиката ми ще бъде безупречна.
И така... Имам да връщам 1 милион пари на 1 милион човека. Но като цяло живота не е толкова гаден щом знам че 17 автори е правилно. Раста. Нищо че на стената ми има облачета, пеперудки и слънца. Аз съм голям човек. И ако още някой, от сорта Иво, ми каже да се успокоя ще ми изяде спокойния юмрук. Пращам усмивки на всички мои мили читатели, които въпреки че са прочели всички глупости които съм написала досега, продължават да четат. =) Евала на простотията ми, но и вие не ми отстъпвате щом не сте се отказали на втория ред =)

Най-важното знам...

Осъзнах, че не знам толкова неща...
Не знам защо вали дъжд, защо има лято и пролет, нито защо Земята се върти по определен начин, не знам защо родителите не разбират децата си, и не ми се побира в главата защо някои мечти остаряват. Науката се е опитала да даде физични обяснения за някои от тези неща... Но ние не говорим за това. Не става дума за това как се получава дъждът... А защо го има и откъде се е появил. Той е много повече от просто изпарена вода. Дъждът е капчици по прозореца, локвички по улиците, рекички по косите, той има мирис, той има определена траектория, той живее по определен начин... И аз просто не знам защо.
Знам, че хората понякога постъпват лошо. Те лъжат, те викат, те се сърдят, те ревнуват, те са егоисти понякога и мразят. Но не знам защо. Предполагам, че това е личен избор... Но защо ни е предоставен този избор да бъдем добри или да бъдем лоши.
Понякога тези въпроси идват в главата ми и застават като гиганти, а аз съм толкова малка и незначителна пред тях. И размахвам ръце, стрелям с въздушните си стрели и сякаш ритам с крак бетонна стена. Те са по-големи от мен. Но това не е проблем. Защото няма нужда да знам отговорите на всички въпроси. И без отговори се живее. И аз обичам живота такъв какъвто е... Сложен, странен, прекалено объркан за да го разбереш. Той понякога е толкова нелеп и глупав, но си признавам... Дори и тогава без него не мога. Той е несправедлив, а аз сякаш прекалено малка за да се боря с тази негова несправедливост. И всички ми казват, че мечтите не водят на никъде, че съм наивна и някой ден ще трябва да падна от облачето на което съм сега. Добре, така да бъде. Но ако мога да остана поне още един ден на това мое сладко облаче, нямам намерение да слизам докато то не се разпръсне като мъгла, оставяйки под мен само въздух. Да, това не е скъпо платена професия, но аз искам нея. И да, може би няма накъде повече да се изкачваш... Но аз ще намеря. А те просто не са видели стълбичките, многото стълбички нагоре. И няма значение, че се смеят. И че той, животът, също се смее. Точно такъв искам да бъде... весел. И ако навън е сиво и мрачно, аз ще направя да не е. И ако локвичките станат много големи и решат да се застоят аз просто ще покажа на хората как да се забавляват с тях. Детска и наивна... Да, предполагам. И в това няма нищо лошо. Поне червените ми обувки ще оставят следи след себе си...

Дочке

Катька, Катышок, Катюха -
тоненькие пальчики.
Слушай,
человек-два-уха,
излиянья
папины.
Я хочу,
чтобы тебе
не казалось тайной,
почему отец
теперь
стал сентиментальным.
Чтобы все ты поняла -
не сейчас, так позже.
У тебя
свои дела
и свои заботы.
Занята ты долгий день
сном,
едою,
санками.
Там у вас,
в стране детей,
происходит всякое.
Там у вас,
в стране детей -
мощной и внушительной,-
много всяческих затей,
много разных жителей.
Есть такие -
отойди
и постой в сторонке.
Есть у вас
свои вожди
и свои пророки.
Есть -
совсем как у больших -
ябеды и нытики...
Парк
бесчисленных машин
выстроен по нитке.
Происходят там и тут
обсужденья грозные:
"Что
на третье
дадут:
компот
или мороженое?"
"Что нарисовал сосед?"
"Елку где поставят?.."
Хорошо, что вам газет -
взрослых -
не читают!..
Смотрите,
остановясь,
на крутую радугу...
Хорошо,
что не для вас
нервный голос радио!
Ожиданье новостей
страшных
и громадных...
Там у вас, в стране детей,
жизнь идет нормально.
Там -
ни слова про войну.
Там о ней -
ни слуха...

Я хочу
в твою страну,
человек-два-уха!

Р.Р.

Човек се нуждае от малко

Човек се нуждае от малко -
да търси, да намира.
Като за начало един приятел и враг - един.
Сърце, в което надеждите си да побира.
Човек се нуждае от малко -
Малка пътечка да води далече,
Едно мъничко, приличащо на него човече.
И да е жива мама.
Толкова му трябва на човек -
само да е жива.
Човек се нуждае от малко -
след гръмотевиците - тишина.
Малко хляб и малко вода.
Един живот и смърт - една.
Сутринта нов вестник.
И роднинска връзка със света.
И само една планета - планетата Земя.
Само това.
И междузвезден път,
И една сбъдната мечта.
Това, всъщност, не е много.
Всъщност, дреболия е това.
Невелика награда,
Невисок пиедестал.
Една победа.
Обикновена човещина.
Човек се нуждае от малко -
Просто някой да го чака удома.


По Р.Р