Не забравяй...
Да ме гледаш, да ми шепнеш.
Да знаеш, че ничия друга не съм.
Не забравяй от време на време да вдигаш поглед и да се усмихваш.
Помни ме такава, каквато ме виждаш сега.
Не забравяй, че имам нужда да отваряш за мен ръце, за да се скрия.
неделя, 2 декември 2012 г.
събота, 24 ноември 2012 г.
Ако можех да те заключа в ръцете си, между пръстите си. Да те скрия в дланите си завинаги. Ако можех да премахвам тревогите ти както вятър отвява дим.
Ако можех да ти дам най-доброто от себе си или най-доброто от всичко...
И след това още и още!
Ако можех да те накарам винаги да ме гледаш така!
Ако можех да помня всяка дума, всяка усмивка...
Ако можех да ти покажа, че дори когато не съм добра, пак те обичам.
Ако можех да ти обясня, че нищо не правя за да те нараня.
Ако можех да обгърна цялата ти превъзходност и да си я сложа в кутийка, за да имам за дъждовни дни...
Ако можех да съм сигурна, че ще бъдеш тук и утре. И че и аз ще съм тук.
Но не мога.
Затова те прегръщам днес. Много.
Ако можех да ти дам най-доброто от себе си или най-доброто от всичко...
И след това още и още!
Ако можех да те накарам винаги да ме гледаш така!
Ако можех да помня всяка дума, всяка усмивка...
Ако можех да ти покажа, че дори когато не съм добра, пак те обичам.
Ако можех да ти обясня, че нищо не правя за да те нараня.
Ако можех да обгърна цялата ти превъзходност и да си я сложа в кутийка, за да имам за дъждовни дни...
Ако можех да съм сигурна, че ще бъдеш тук и утре. И че и аз ще съм тук.
Но не мога.
Затова те прегръщам днес. Много.
сряда, 7 ноември 2012 г.
понеделник, 5 ноември 2012 г.
Но случи се така, че след като дълго бе вървял сред пясъците, скалите и
снеговете, малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги
водят при хората.
— Добър ден — каза той.
Беше стигнал до градина с цъфнали рози.
— Добър ден — казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цветче.
— Кои сте вие? — попита ги той смаян.
— Ние сме рози — казаха розите.
— А! — рече малкият принц.
И се почувствува много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена от тоя род в цялата вселена.
А ето, че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!
...
А след малко си каза: „Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено в света цветче, а съм притежавал една обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги — с всички тия неща аз не съм никакъв голям принц…“ И легнал на тревата, той заплака.
— Добър ден — каза той.
Беше стигнал до градина с цъфнали рози.
— Добър ден — казаха розите.
— Кои сте вие? — попита ги той смаян.
— Ние сме рози — казаха розите.
— А! — рече малкият принц.
И се почувствува много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена от тоя род в цялата вселена.
А ето, че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!
...
А след малко си каза: „Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено в света цветче, а съм притежавал една обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги — с всички тия неща аз не съм никакъв голям принц…“ И легнал на тревата, той заплака.
четвъртък, 1 ноември 2012 г.
Никога
Не знам защо ме наричаш така,
нито какво виждаш във мен.
Не знам и какво те кара
да се връщаш тук всеки ден.
Може би е само едно
или половинка дори...
Но каквото и да е,
моля те - добре го запомни!
Запомни го и го заключи в душата.
Не позволявай никой да го заличи,
защото утре пак ще бъда нелепа,
глупава, жалка, с кафяви очи.
И когато се случи това -
когато започна да горча,
да омръзвам, да хленча,
да казвам безсмилени неща...
Тогава отвори си отново душата
и извади от там онова,
което кара те сега така да ме гледаш,
сякаш съм единствената на света.
И спомни си, че била съм прекрасна,
достатъчна... Всичко съм била.
И вместо да ме убиваш с думи...
да ме прегърнеш нежно ела.
нито какво виждаш във мен.
Не знам и какво те кара
да се връщаш тук всеки ден.
Може би е само едно
или половинка дори...
Но каквото и да е,
моля те - добре го запомни!
Запомни го и го заключи в душата.
Не позволявай никой да го заличи,
защото утре пак ще бъда нелепа,
глупава, жалка, с кафяви очи.
И когато се случи това -
когато започна да горча,
да омръзвам, да хленча,
да казвам безсмилени неща...
Тогава отвори си отново душата
и извади от там онова,
което кара те сега така да ме гледаш,
сякаш съм единствената на света.
И спомни си, че била съм прекрасна,
достатъчна... Всичко съм била.
И вместо да ме убиваш с думи...
да ме прегърнеш нежно ела.
Кръгове
Стоиш пред мен и ме гледаш
през блясъка на синия цвят
и дори не забелязваме всички онези,
които шумно край нас си вървят.
И в двете глави един въпрос има само,
и ни мъчи - всяка секунда, всеки час
и със поглед един друг се питаме:
ще има ли кръг и за нас?
Ще има ли планини и скали,
залези, гори и вода?
Има ли смисъл да се чакаме?
Имаме ли сили (и желание) за това?
Ще има ли още такива вечери,
в които заедно да плачем без сълзи?
Или тук по отделно продължаваме -
аз някъде на юг, на север - ти?
Но никой сякаш не знае,
не знаем и ние самите.
Затова уморени и тихи
оставяме въпроса в горите.
И слизаме долу към шумния град,
рамо до рамо, ръка за ръка.
Мълчаливо, умислено, сложно...
Дали ще вървим дълго така...
през блясъка на синия цвят
и дори не забелязваме всички онези,
които шумно край нас си вървят.
И в двете глави един въпрос има само,
и ни мъчи - всяка секунда, всеки час
и със поглед един друг се питаме:
ще има ли кръг и за нас?
Ще има ли планини и скали,
залези, гори и вода?
Има ли смисъл да се чакаме?
Имаме ли сили (и желание) за това?
Ще има ли още такива вечери,
в които заедно да плачем без сълзи?
Или тук по отделно продължаваме -
аз някъде на юг, на север - ти?
Но никой сякаш не знае,
не знаем и ние самите.
Затова уморени и тихи
оставяме въпроса в горите.
И слизаме долу към шумния град,
рамо до рамо, ръка за ръка.
Мълчаливо, умислено, сложно...
Дали ще вървим дълго така...
Нищо.
"Толкова красива".
Чувам "никаква".
И е така.
Знам, че не съм.
Ставам за главоболия.
За омръзване.
Или липсвам когато не трябва.
Все тая.
Важното е, че...
Няма такова.
При мен важни неща няма.
Това е всичко.
И после свършвам.
Спирам.
Само до тук съм.
И после е нищо.
Абсолютно нищо.
Дори и привкус не остава.
Нищичко.
Не остава спомен.
Следи не оставям.
Когато ме няма вече никой за нищо не съжалява.
Не липсвам.
Забравима съм.
И то без усилия.
Не оставям рани след себе си.
Няма белези.
Всичко е толкова лесно с мен.
Идваш.
Стоиш колкото поискаш.
Заминаваш си.
Не помниш нищо.
Дори и името ми.
А аз...
Нищо.
Чувам "никаква".
И е така.
Знам, че не съм.
Ставам за главоболия.
За омръзване.
Или липсвам когато не трябва.
Все тая.
Важното е, че...
Няма такова.
При мен важни неща няма.
Това е всичко.
И после свършвам.
Спирам.
Само до тук съм.
И после е нищо.
Абсолютно нищо.
Дори и привкус не остава.
Нищичко.
Не остава спомен.
Следи не оставям.
Когато ме няма вече никой за нищо не съжалява.
Не липсвам.
Забравима съм.
И то без усилия.
Не оставям рани след себе си.
Няма белези.
Всичко е толкова лесно с мен.
Идваш.
Стоиш колкото поискаш.
Заминаваш си.
Не помниш нищо.
Дори и името ми.
А аз...
Нищо.
вторник, 30 октомври 2012 г.
Просто...
По-сложна,
не толкова нелепо простовата.
Магнетично красива,
истинска, моя си,
цветна.
И сива,
безметежна,
ако трябва безименна,
есенна, лятна
и всякаква.
Валежна и слънчева в едно.
Сериозна
и малко смешна.
И боса и в плюшени чорапи.
Една такава на забавен кадър,
с магически поглед,
макар и кафяви очи.
С коси, много коси
и все луди и разпиляни.
Като самодива,
не прекалено странна,
не луда...
само дива.
С рокли и звезди
и вятър и трева.
Безкрайна.
Бездънна.
С искри
и една мечта.
Не, с пет.
Със снежинки по устните,
скреж по пръстите
и роса по бузите.
С луна в дланите,
и изцеление в раните.
Тиха.
С много много прегръдки,
много от всичко
и много за всички.
С мирис на море,
и още пясък по краката.
и без страхове
и без "не".
Със стръкче зелено в очите
или две стръкчета.
Мъничко.
Изстрадана.
С цели галактики в ума.
С музика в думите,
и в душата - мелодии
и с приказки в покрайнините на сърцето
и с щастие по лицето.
Несвойствена.
Ненавременна.
Неслучайна.
Изплакана.
Чакана.
Измислена.
Успокояваща.
Бяла.
Изговорена.
Сънувана дори.
Може би.
Пясъчна.
Без надежди за несбъдване.
Небесна.
Може би ангелска.
Или по-скоро човешка,
много човечна.
Земна.
Чуплива.
Себе си.
не толкова нелепо простовата.
Магнетично красива,
истинска, моя си,
цветна.
И сива,
безметежна,
ако трябва безименна,
есенна, лятна
и всякаква.
Валежна и слънчева в едно.
Сериозна
и малко смешна.
И боса и в плюшени чорапи.
Една такава на забавен кадър,
с магически поглед,
макар и кафяви очи.
С коси, много коси
и все луди и разпиляни.
Като самодива,
не прекалено странна,
не луда...
само дива.
С рокли и звезди
и вятър и трева.
Безкрайна.
Бездънна.
С искри
и една мечта.
Не, с пет.
Със снежинки по устните,
скреж по пръстите
и роса по бузите.
С луна в дланите,
и изцеление в раните.
Тиха.
С много много прегръдки,
много от всичко
и много за всички.
С мирис на море,
и още пясък по краката.
и без страхове
и без "не".
Със стръкче зелено в очите
или две стръкчета.
Мъничко.
Изстрадана.
С цели галактики в ума.
С музика в думите,
и в душата - мелодии
и с приказки в покрайнините на сърцето
и с щастие по лицето.
Несвойствена.
Ненавременна.
Неслучайна.
Изплакана.
Чакана.
Измислена.
Успокояваща.
Бяла.
Изговорена.
Сънувана дори.
Може би.
Пясъчна.
Без надежди за несбъдване.
Небесна.
Може би ангелска.
Или по-скоро човешка,
много човечна.
Земна.
Чуплива.
Себе си.
I don't wish upon stars. I close my eyes and don't even dream. But that's ok. I wouldn't want to dream. Not now. Not lately.
I'm senseless. I don't hurt. I'm simply lost. In all of this, in you, in me, in nothing.
I'm not me. I don't cry. I don't care. I don't feel. No.
I don't count rain drops and the dust on my shoes. I don't remember. I settle.
I'm senseless. I don't hurt. I'm simply lost. In all of this, in you, in me, in nothing.
I'm not me. I don't cry. I don't care. I don't feel. No.
I don't count rain drops and the dust on my shoes. I don't remember. I settle.
математики
Никой не ме разруши цялата.
Никой със замах не ме събори отраз.
Всички по малко.
Дума.
Очи.
Лед.
Забележка.
Който както умее.
Всеки даде най-доброто от себе си.
Но накрая аз си събрах липсите...
Събрах си мъките, лъжите, спомените, обещаните радости, свалените звезди, самотите, очакваните изненади, солените ридания, дните на самоутеха...
Събрах си подаръците, парчетата любов, цветята, тайните...
Събрах си всичко раздадено.
Събрах ги и получих себе си.
Това съм аз.
Сбор от празнини, сума от въздишки и разрухи.
Минус малко сърце, останало да бие и кърви, за да може следващия път пак да боли...
За да има после пак какво да събирам.
Никой със замах не ме събори отраз.
Всички по малко.
Дума.
Очи.
Лед.
Забележка.
Който както умее.
Всеки даде най-доброто от себе си.
Но накрая аз си събрах липсите...
Събрах си мъките, лъжите, спомените, обещаните радости, свалените звезди, самотите, очакваните изненади, солените ридания, дните на самоутеха...
Събрах си подаръците, парчетата любов, цветята, тайните...
Събрах си всичко раздадено.
Събрах ги и получих себе си.
Това съм аз.
Сбор от празнини, сума от въздишки и разрухи.
Минус малко сърце, останало да бие и кърви, за да може следващия път пак да боли...
За да има после пак какво да събирам.
четвъртък, 25 октомври 2012 г.
Нямам...
Просто нямам...
Нямам дълбочини, на които да се възхищаваш.
Нито очи, за които стихове да пишеш.
Нямам искри в душата,
само въглени - спомени от някогашен огън.
Нямам и алени устни,
които да запленят, да изпепеляват.
Нямам мечтите, нито мира
на онези красивите, силните.
И не гледам през погледа на радостта,
тишината ми остава си нечута.
Всички само думите слушат
и мислят си "Толкова шумна!",
а вътре е шепот... и здрач.
Вътре никой не знае какво е,
а то не е и много.
И дори и никой да не погледне,
нищо няма да изгуби.
Никой не е изживял живота си напразно
ако не е докосвал мен.
Дори може би е по-добре -
аз и моите преструвки,
моята нежелана искреност,
моята прекалено-многост
(или малкост, който както иска)
...
Не знам.
Не искам да си спомням, за дните пълни със надежди.
Защото сегашните не са.
Аз даже нямам дни.
Имам минути, няколко истински,
останалото е лъжа
и самосъжаление.
В останалото време спя,
мъничко говоря
и гледам през прозореца.
И това е.
Друго нямам.
Не знам дали някога ще имам.
Нямам изкуство, успехи, смехове.
Всичко остана някъде там.
Раздадено, разпиляно.
Сега едно остана...
Аз.
Аз и празните ръкави.
И така ще си остане.
Просто нямам...
Нямам дълбочини, на които да се възхищаваш.
Нито очи, за които стихове да пишеш.
Нямам искри в душата,
само въглени - спомени от някогашен огън.
Нямам и алени устни,
които да запленят, да изпепеляват.
Нямам мечтите, нито мира
на онези красивите, силните.
И не гледам през погледа на радостта,
тишината ми остава си нечута.
Всички само думите слушат
и мислят си "Толкова шумна!",
а вътре е шепот... и здрач.
Вътре никой не знае какво е,
а то не е и много.
И дори и никой да не погледне,
нищо няма да изгуби.
Никой не е изживял живота си напразно
ако не е докосвал мен.
Дори може би е по-добре -
аз и моите преструвки,
моята нежелана искреност,
моята прекалено-многост
(или малкост, който както иска)
...
Не знам.
Не искам да си спомням, за дните пълни със надежди.
Защото сегашните не са.
Аз даже нямам дни.
Имам минути, няколко истински,
останалото е лъжа
и самосъжаление.
В останалото време спя,
мъничко говоря
и гледам през прозореца.
И това е.
Друго нямам.
Не знам дали някога ще имам.
Нямам изкуство, успехи, смехове.
Всичко остана някъде там.
Раздадено, разпиляно.
Сега едно остана...
Аз.
Аз и празните ръкави.
И така ще си остане.
петък, 28 септември 2012 г.
Есенно
Облечена във сиви облаци,
обута в есенни листа,
вървя и мрачно тананикам
на септември песента.
Не е любимата ми песен,
дори и моя тя не е.
Но днес аз просто нямам друга.
Вали от моето небе.
И аз така обикновена,
неоригинална, банална дори,
и нелепа и глупава цялата,
проливам дъждовни капки сълзи.
Когато успея някак да заспя
сънувам слънце и дъги,
но се събуждам и ги няма...
Само порои от мътни води.
И искам на лято да стана,
или поне на пролет за миг.
Да забравя дъждове и мъгли
и на вятъра свирепия вик.
Но днес пак е септември,
пак е валежно и гърми,
не навън, само във мен,
само в моите очи.
обута в есенни листа,
вървя и мрачно тананикам
на септември песента.
Не е любимата ми песен,
дори и моя тя не е.
Но днес аз просто нямам друга.
Вали от моето небе.
И аз така обикновена,
неоригинална, банална дори,
и нелепа и глупава цялата,
проливам дъждовни капки сълзи.
Когато успея някак да заспя
сънувам слънце и дъги,
но се събуждам и ги няма...
Само порои от мътни води.
И искам на лято да стана,
или поне на пролет за миг.
Да забравя дъждове и мъгли
и на вятъра свирепия вик.
Но днес пак е септември,
пак е валежно и гърми,
не навън, само във мен,
само в моите очи.
четвъртък, 27 септември 2012 г.
Небе
Пречим на всичко що издига се нагоре,
не искаме млякото да изкипи,
пречим на хвърчилата и балоните,
не позволяваме човекът да лети.
Не говоря тук за самолети,
става дума за човешката душа,
която просто иска от птичи поглед
да погледне, да разгледа света.
Само за миг да излети,
отгоре да докосне върховете,
на облаците да се наслади,
на моретата и ледовете.
И пак да слезе -
неизбежно сякаш е това.
Знаем, не сме създадени за полет,
а за любов, спомени и самота.
Но дори за миг не можем да се извисим,
да разперим невидими крила,
да позволим на вятъра да ни покаже
раждането на една зора.
Или раждането на душата на дете,
или как създават се мечти,
или как заспиват последните надежди,
как съвсем угасват бледите звезди.
С окови приковали сме се тук
и не смеем очи да издигнем дори
И вървим наведени и тежки
и оставяме грозни пътечки-следи.
И безкраен е този кръговрат -
от бебе до старец така...
Никога не летим, не се реем,
а тайно мечтаем за небеса.
не искаме млякото да изкипи,
пречим на хвърчилата и балоните,
не позволяваме човекът да лети.
Не говоря тук за самолети,
става дума за човешката душа,
която просто иска от птичи поглед
да погледне, да разгледа света.
Само за миг да излети,
отгоре да докосне върховете,
на облаците да се наслади,
на моретата и ледовете.
И пак да слезе -
неизбежно сякаш е това.
Знаем, не сме създадени за полет,
а за любов, спомени и самота.
Но дори за миг не можем да се извисим,
да разперим невидими крила,
да позволим на вятъра да ни покаже
раждането на една зора.
Или раждането на душата на дете,
или как създават се мечти,
или как заспиват последните надежди,
как съвсем угасват бледите звезди.
С окови приковали сме се тук
и не смеем очи да издигнем дори
И вървим наведени и тежки
и оставяме грозни пътечки-следи.
И безкраен е този кръговрат -
от бебе до старец така...
Никога не летим, не се реем,
а тайно мечтаем за небеса.
понеделник, 24 септември 2012 г.
Treats for a soul
Let me tell you about pain that doesn't kill.
Sorrow that results in immense joy.
Confusion which does not rule over me.
Darkness that makes me cling tighter.
Despair which draws me closer.
And a hatred for the impure which helps me love the pure.
And I don't know a thing but I'm not crying.
Only changing.
Sorrow that results in immense joy.
Confusion which does not rule over me.
Darkness that makes me cling tighter.
Despair which draws me closer.
And a hatred for the impure which helps me love the pure.
And I don't know a thing but I'm not crying.
Only changing.
четвъртък, 30 август 2012 г.
Болните
Сладки са миговете на тихото, но има и крещящи моменти като този...
Когато осъзнавам, че не съм виждала, почти съм убедена дори, че не съществува по-прекрасна "болница" от тази! И съм влюбена във всички онези, които притежават частица от сърцето ми! Те, с които споделям всичко - живота, хляба, сълзите, песните, ръцете... Аз просто ви обичам! Толкова нелепо несъвършени сме и това е просто превъзходно. Не винаги се допълваме, не винаги сме един до друг, но не бих ви заменила. Не бих посмяла да си представя живот без вас, път без вас. Рядко си го казваме, но затова днес искам да го кажа... Всеки един от вас е част от мен! Всеки! И сте неповторими. Незаменими. Мои приятели!
Когато осъзнавам, че не съм виждала, почти съм убедена дори, че не съществува по-прекрасна "болница" от тази! И съм влюбена във всички онези, които притежават частица от сърцето ми! Те, с които споделям всичко - живота, хляба, сълзите, песните, ръцете... Аз просто ви обичам! Толкова нелепо несъвършени сме и това е просто превъзходно. Не винаги се допълваме, не винаги сме един до друг, но не бих ви заменила. Не бих посмяла да си представя живот без вас, път без вас. Рядко си го казваме, но затова днес искам да го кажа... Всеки един от вас е част от мен! Всеки! И сте неповторими. Незаменими. Мои приятели!
четвъртък, 23 август 2012 г.
Crows and Locusts
Summer. Mid-day heat. Pouring rain. Wild wind. Air that makes lips and hearts freeze.
Many gave up.
Few remained.
Our hands are bleeding. Our faces are all covered with mud, mixed with tears.
The plough is so heavy and the ground it seems has never been drier.
Stones. Everywhere.
We brush away sweat. There's no time for water or food.
The field is so big.
Many have fallen. Many have died.
The seeds seem so small. And the fatigue so big.
But the ones alive keep going. So am I.
It hasn't rained in months. In years.
What about our harvest?
We fought hard.
"Something's still gonna grow.
I'm not leaving till it does."
Many gave up.
Few remained.
Our hands are bleeding. Our faces are all covered with mud, mixed with tears.
The plough is so heavy and the ground it seems has never been drier.
Stones. Everywhere.
We brush away sweat. There's no time for water or food.
The field is so big.
Many have fallen. Many have died.
The seeds seem so small. And the fatigue so big.
But the ones alive keep going. So am I.
It hasn't rained in months. In years.
What about our harvest?
We fought hard.
"Something's still gonna grow.
I'm not leaving till it does."
She
And here she is... So glamorous, so extraordinary, so marvelous, so splendid...
Oh but let me tell you about her...
I couldn't take my eyes off her the first time I saw her. I still can't.
She thinks it's silly.
She was born happy and smiling. Unlike anyone I've seen.
She cries a lot. Sometimes on pillows, sometimes on carpets, sometimes in teacups.
She is everything. All in all. Everyone.
She is bone of my bones, blood of my blood, soul of my soul...
I try to kiss her more so she doesn't forget.
I kiss her lips and I kiss her knees.
The way she laughs tickles me.
I find her bracelets and rings all over the floor. And when I ask her about it she just rolls her eyes and smiles.
She has brown hair but sometimes it looks golden.
And her eyes glow.
And she walks on tiptoes and sways around halls.
She touches guardrails and marvels at gardens with tulips growing in them.
She dreams of pretty curtains and black plates because that's who she is... Simple yet way beyond my understanding.
And she keeps memories in a box... a shoe box, a perfume box, a cereal box.
And she doesn't catch butterflies or fireflies because that would be so rude, she says.
She's fireworks and flower petals.
She's angel wings and spring buds.
She is а sea breeze.
She is green ticklish grass.
She is rays of sunlight among tree branches.
And I don't always give her what she wants. And I hate it.
And she still doesn't mind.
And we have a secret me and her house.
And she loves to look into old blue eyes.
And she cries when someone says something nice.
And sometimes she's so ridiculous... and it's so awesome.
And I could go on forever.
But I'm sure there are still things I don't know. And it's OK.
Because I have the whole time in the world to find out.
And I don't mind being small compared to her.
Because she...
She is...
Oh but let me tell you about her...
I couldn't take my eyes off her the first time I saw her. I still can't.
She thinks it's silly.
She was born happy and smiling. Unlike anyone I've seen.
She cries a lot. Sometimes on pillows, sometimes on carpets, sometimes in teacups.
She is everything. All in all. Everyone.
She is bone of my bones, blood of my blood, soul of my soul...
I try to kiss her more so she doesn't forget.
I kiss her lips and I kiss her knees.
The way she laughs tickles me.
I find her bracelets and rings all over the floor. And when I ask her about it she just rolls her eyes and smiles.
She has brown hair but sometimes it looks golden.
And her eyes glow.
And she walks on tiptoes and sways around halls.
She touches guardrails and marvels at gardens with tulips growing in them.
She dreams of pretty curtains and black plates because that's who she is... Simple yet way beyond my understanding.
And she keeps memories in a box... a shoe box, a perfume box, a cereal box.
And she doesn't catch butterflies or fireflies because that would be so rude, she says.
She's fireworks and flower petals.
She's angel wings and spring buds.
She is а sea breeze.
She is green ticklish grass.
She is rays of sunlight among tree branches.
And I don't always give her what she wants. And I hate it.
And she still doesn't mind.
And we have a secret me and her house.
And she loves to look into old blue eyes.
And she cries when someone says something nice.
And sometimes she's so ridiculous... and it's so awesome.
And I could go on forever.
But I'm sure there are still things I don't know. And it's OK.
Because I have the whole time in the world to find out.
And I don't mind being small compared to her.
Because she...
She is...
Мечти мои =)
Искам да кажа толкова много неща.
Всъщност толкова много неща искам.
Искам да ядем гъби, сурови, със сол. Ей така, от торбичката. И да няма салфетки.
И да дават новините или ЦСКА. И да искам да измия чиниите, а ти да не ми дадеш. И да те гледам от кухнята, зад хладилника.
И стъпалата все така да си скърцат. А може би ние няма да знаем, защото ще сме някъде другаде.
И така много време. Много, много време.
И един ден няколко малки момчета да дойдат и да ме питат защо жените се напишкват. Това аз ще им обясня. Но когато попитат откъде са се взели... просто ще ги пратя при теб.
И после ще отидем до фара, до нашата пейка, ще поседим романтично, ще се подържим за ръце, ще се смеем на черешовата торта и на диско-птичката... И после ще се прибираме... Аз ще се опирам на теб, защото ти, разбира се, си силен. И ще гледаме зайчетата и все така ще си говорим колко глупаво нещо е риболовът. Ще си все така облечен във все още кафевия суитчер, може само леко да е избледнял от времето, прането и от споровете за цвета му. И ще ми разказваш вицове докато вървя по ръба. А после може да отидем до някой копирен център, който да не е наш, за да им кажем колко са смотани. А аз в понеделник пак ще си отида в Сибир на работа, при ескимосите.
Толкова много искам.
А ти искаш ли?
2011
Всъщност толкова много неща искам.
Искам да ядем гъби, сурови, със сол. Ей така, от торбичката. И да няма салфетки.
И да дават новините или ЦСКА. И да искам да измия чиниите, а ти да не ми дадеш. И да те гледам от кухнята, зад хладилника.
И стъпалата все така да си скърцат. А може би ние няма да знаем, защото ще сме някъде другаде.
И така много време. Много, много време.
И един ден няколко малки момчета да дойдат и да ме питат защо жените се напишкват. Това аз ще им обясня. Но когато попитат откъде са се взели... просто ще ги пратя при теб.
И после ще отидем до фара, до нашата пейка, ще поседим романтично, ще се подържим за ръце, ще се смеем на черешовата торта и на диско-птичката... И после ще се прибираме... Аз ще се опирам на теб, защото ти, разбира се, си силен. И ще гледаме зайчетата и все така ще си говорим колко глупаво нещо е риболовът. Ще си все така облечен във все още кафевия суитчер, може само леко да е избледнял от времето, прането и от споровете за цвета му. И ще ми разказваш вицове докато вървя по ръба. А после може да отидем до някой копирен център, който да не е наш, за да им кажем колко са смотани. А аз в понеделник пак ще си отида в Сибир на работа, при ескимосите.
Толкова много искам.
А ти искаш ли?
2011
Чернови
Започнах да ровя из черновите и открих толкова неща... Някои ме радват, други не толкова, за трети просто се усмихвам. И няма значение кой какво ще си помисли... Публикувам ги, защото в даден момент, някога съм се чувствала така... И сега вече не е същото, аз не съм същата, но без онзи момент в миналото може би нямаше да бъда това. Както и да е. Просто публикувам стари неща.
Her
It's not about the lips.
It's about the quiet voice that says "Yes" in obedience.
It's not about the eyes.
It's about the humble reverence.
It's not about the nose.
It's about what fills every single breath.
It's not about the hair.
It's about all those lovely things that are right underneath it.
It's not about the hands.
It's about all the embraces and reaching outs they've done.
It's not about the legs.
It's about the miles they've walked for strangers.
It's not about the cheeks.
It's about the modesty that makes them so beautifully colored.
It's not about the ears.
It's about them being open to hear the cries of the broken.
It's not about the body.
It's about the heart and spirit that are hidden inside of it.
It's not about the girls.
It's about her.
It's about the quiet voice that says "Yes" in obedience.
It's not about the eyes.
It's about the humble reverence.
It's not about the nose.
It's about what fills every single breath.
It's not about the hair.
It's about all those lovely things that are right underneath it.
It's not about the hands.
It's about all the embraces and reaching outs they've done.
It's not about the legs.
It's about the miles they've walked for strangers.
It's not about the cheeks.
It's about the modesty that makes them so beautifully colored.
It's not about the ears.
It's about them being open to hear the cries of the broken.
It's not about the body.
It's about the heart and spirit that are hidden inside of it.
It's not about the girls.
It's about her.
Детски обещания
От днес започвам да броя звездите.
От днес започвам да пия дъждовна вода, започвам да ям сняг.
От днес започвам да зяпам и то да зяпам много.
Започвам да скачам и да пея, после да пея и да скачам.
От днес ще залепям снимки по стените, шкафовете, прозорците.
Започвам да драскам навсякъде, да рисувам сърца и усмивки. И звезди.
Спирам да си задавам въпроса "ами ако".
Започвам да пия чай от вишни, да спя в розово легло с плюшено одеало.
Спирам с обувките... Тръгвам боса.
Спирам да гледам в огледалото и тръгвам рошава, с листа и снежинки в косата.
Затварям очи и започвам да скачам в локвите, а не само да говоря за това.
От днес ще ритам камъни, ще се смея още по-силно, още по-силно ще говоря.
От днес ще вървя по-бавно за да имам време да съм със себе си.
От днес заравям нос в цветята без значение дали ме гледат.
От днес ще се радвам на всичко, на всеки.
От днес ще ям още повече шоколад.
И ще казвам "благодаря" по-често.
А "мразя" по-рядко.
От днес ще се обичам повече.
Ще спра да се оплаквам, а ще бъда благодарна за това, което имам.
И за това което нямам.
Ще мисля малко повече когато е нужно.
И ще каня птиците на обяд.
И ще сънувам торти и бисквити.
От днес започвам отначало.
От днес ще живея още по-красиво.
От днес ще мечтая още по-смело.
От днес започвам да пия дъждовна вода, започвам да ям сняг.
От днес започвам да зяпам и то да зяпам много.
Започвам да скачам и да пея, после да пея и да скачам.
От днес ще залепям снимки по стените, шкафовете, прозорците.
Започвам да драскам навсякъде, да рисувам сърца и усмивки. И звезди.
Спирам да си задавам въпроса "ами ако".
Започвам да пия чай от вишни, да спя в розово легло с плюшено одеало.
Спирам с обувките... Тръгвам боса.
Спирам да гледам в огледалото и тръгвам рошава, с листа и снежинки в косата.
Затварям очи и започвам да скачам в локвите, а не само да говоря за това.
От днес ще ритам камъни, ще се смея още по-силно, още по-силно ще говоря.
От днес ще вървя по-бавно за да имам време да съм със себе си.
От днес заравям нос в цветята без значение дали ме гледат.
От днес ще се радвам на всичко, на всеки.
От днес ще ям още повече шоколад.
И ще казвам "благодаря" по-често.
А "мразя" по-рядко.
От днес ще се обичам повече.
Ще спра да се оплаквам, а ще бъда благодарна за това, което имам.
И за това което нямам.
Ще мисля малко повече когато е нужно.
И ще каня птиците на обяд.
И ще сънувам торти и бисквити.
От днес започвам отначало.
От днес ще живея още по-красиво.
От днес ще мечтая още по-смело.
Близо
Понякога съм толкова сама, че чувам ехото на гласа си в празната стая.
Понякога усещам само соления вкус на сълзите.
Понякога искам да избягам от реалността, а тя не ме пуска.
Понякога искам да видя усмивка, а виждам само сочещи пръсти.
Понякога моята болка е всичко, навсякъде.
Понякога знам, че имам толкова любов да дам, а никой не я иска.
Понякога светът, такъв какъвто е, се руши безпощадно.
Понякога ме събужда тревога, а ме приспива отчаяние.
Понякога съм прекалено изморена, че да се надявам.
Понякога объркано гледам двете пътеки пред мен и не знам по коя да тръгна.
Понякога онова, което съм оставила зад гърба си ме настига.
Понякога нямам сили да пея нашата песен и мрачно мълча.
Понякога си мисля, че съм победила, а накрая пак излизам победена.
Понякога обръщайки се назад виждам само грешки и заблуди.
Понякога просто забравям.
И точно тогава...Ти Си близо.
Толкова близо.
Тогава си припомням, че не съм сама и никога не съм била.
Тогава Ти някак ми показваш цветовете на дъгата през сълзите.
Тогава спирам да бягам от реалността и започвам да я променям.
Тогава се обръщам към Теб и чувам да ме наричаш "избрана".
Тогава вместо болката започвам да виждам Теб навсякъде, във всичко.
Тогава предлагам любовта си на Теб и Ти отвръщаш със същото, с повече!
Тогава Твоите ръце сътворяват един нов свят за мен.
Тогава смутено идвам при Теб и Ти ми даваш спокойствие.
Тогава Ти ми даваш нови надежди.
Тогава протягам ръка към Теб и избирам да вървя по Твоя път.
Тогава си спомням, че Ти си по-голям от миналото ми.
Тогава чувам как Ти пееш вместо мен.
Тогава Ти побеждаваш на мое място.
Тогава спирам да се обръщам назад и гледам само напред.
Тогава Ти ми напомняш...
че Си близо.
Понякога усещам само соления вкус на сълзите.
Понякога искам да избягам от реалността, а тя не ме пуска.
Понякога искам да видя усмивка, а виждам само сочещи пръсти.
Понякога моята болка е всичко, навсякъде.
Понякога знам, че имам толкова любов да дам, а никой не я иска.
Понякога светът, такъв какъвто е, се руши безпощадно.
Понякога ме събужда тревога, а ме приспива отчаяние.
Понякога съм прекалено изморена, че да се надявам.
Понякога объркано гледам двете пътеки пред мен и не знам по коя да тръгна.
Понякога онова, което съм оставила зад гърба си ме настига.
Понякога нямам сили да пея нашата песен и мрачно мълча.
Понякога си мисля, че съм победила, а накрая пак излизам победена.
Понякога обръщайки се назад виждам само грешки и заблуди.
Понякога просто забравям.
И точно тогава...Ти Си близо.
Толкова близо.
Тогава си припомням, че не съм сама и никога не съм била.
Тогава Ти някак ми показваш цветовете на дъгата през сълзите.
Тогава спирам да бягам от реалността и започвам да я променям.
Тогава се обръщам към Теб и чувам да ме наричаш "избрана".
Тогава вместо болката започвам да виждам Теб навсякъде, във всичко.
Тогава предлагам любовта си на Теб и Ти отвръщаш със същото, с повече!
Тогава Твоите ръце сътворяват един нов свят за мен.
Тогава смутено идвам при Теб и Ти ми даваш спокойствие.
Тогава Ти ми даваш нови надежди.
Тогава протягам ръка към Теб и избирам да вървя по Твоя път.
Тогава си спомням, че Ти си по-голям от миналото ми.
Тогава чувам как Ти пееш вместо мен.
Тогава Ти побеждаваш на мое място.
Тогава спирам да се обръщам назад и гледам само напред.
Тогава Ти ми напомняш...
че Си близо.
За миналото
Отново съм тук, отново разбита,
лежа на познатата вече пътека.
Залезът зад мен, макар красив,
носи само спомени - не носи вече утеха.
Как стигнах до тук аз не знам,
макар, че толкова пъти съм била.
Само знам, че не искам да оставам,
не искам, за нищо на света.
Кръв по ръцете се стича -
кръвта на моята чиста душа.
Убих я безскрупулно, бързо
и остана само червена следа.
Съборих вече всички стени,
онова, което с любов бях градила
и онова за което живота си давах...
убих всичко, за което бях благодарила.
И моля се да не идваш сега,
защото бих останала тук,
а искам още да се боря,
сама на себе си напук.
По изцапаното ми със прах лице
малки струи сълзи се проливат
и си правят малки пътечки,
жалко само, че греха ми не измиват.
Жалко, че със плач не става
да изчистя своята душа...
Ако ставаше - то, о, от всички
моята най-чиста би била!
И така останала без сили
и без дъх от стария живот,
изправям се, праха изтупвам
и отново моля за любов.
Издигам изнемощели ръце
и се моля за дъжд в пустоща
да дойде всичко да измие,
да махне мръсотията, кръвта.
Реших - днес не мога да се предам.
За умиране не е добър ден.
Имам още сили в себе си,
Има огън още в мен.
лежа на познатата вече пътека.
Залезът зад мен, макар красив,
носи само спомени - не носи вече утеха.
Как стигнах до тук аз не знам,
макар, че толкова пъти съм била.
Само знам, че не искам да оставам,
не искам, за нищо на света.
Кръв по ръцете се стича -
кръвта на моята чиста душа.
Убих я безскрупулно, бързо
и остана само червена следа.
Съборих вече всички стени,
онова, което с любов бях градила
и онова за което живота си давах...
убих всичко, за което бях благодарила.
И моля се да не идваш сега,
защото бих останала тук,
а искам още да се боря,
сама на себе си напук.
По изцапаното ми със прах лице
малки струи сълзи се проливат
и си правят малки пътечки,
жалко само, че греха ми не измиват.
Жалко, че със плач не става
да изчистя своята душа...
Ако ставаше - то, о, от всички
моята най-чиста би била!
И така останала без сили
и без дъх от стария живот,
изправям се, праха изтупвам
и отново моля за любов.
Издигам изнемощели ръце
и се моля за дъжд в пустоща
да дойде всичко да измие,
да махне мръсотията, кръвта.
Реших - днес не мога да се предам.
За умиране не е добър ден.
Имам още сили в себе си,
Има огън още в мен.
сряда, 22 август 2012 г.
Без име
Когато никой не иска да знае,
че запалил си огън в твойта мъжка душа,
че копнееш за повече от онова,
за което тъй глупаво копнее света.
Когато имаш толкова любов във сърцето
и просто търсиш на кого да я дадеш -
някой, за който нещо да значат
всички красоти, които си успял да събереш.
И си побрал във себе си и залез
и полунощ и разсъмващо небе,
а всички, забравили как да живеят,
те мислят за нелепо глупаво дете.
Когато никой не разбира как обичаш,
и си останал непонятен за плитките им умове,
нечут, непопитан, непрегърнат,
с неразкрити в тебе цели светове.
Аз знам, че си силен и смел -
нямаш нужда от съвет или утеха,
дори и да останеш сам и победен,
дори и да тежи ужасно неуспеха.
Няма да се оплачеш, нито ще жалиш,
нито ще спреш да вървиш.
Пак смело ще събираш ветрове,
пак с тях свободно ще летиш!
Независимо от мрака наоколо,
и злобата, която владее там,
прекалено си истински, прекалено прекрасен
да се откажеш, просто защото останал си сам.
Но все пак... колкото и велик,
знам, че вътре в теб желае душата
да бъде обичана, да бъде приета,
да бъде видяна във нея красотата.
Днес аз нямам и капка съмнение -
до мен Пътят ще те доведе
и тогава ще разбереш, че за мене
са били пазени всички онези светове.
За мен ще означават всичко
красотите, които си събрал.
Ще бъдеш благодарен, обещавам,
че на друга любовта не си дал.
Аз ще обичам и залеза и нощта,
и прекрасното в теб разсъмващо небе.
Най-много в тебе ще ме радва,
че съумял си да запазиш онова дете.
Затова, моля те, недей забравя,
че някъде там, далеч или може би не,
чакам те аз... тихо и просто...
Чака те моето сърце.
че запалил си огън в твойта мъжка душа,
че копнееш за повече от онова,
за което тъй глупаво копнее света.
Когато имаш толкова любов във сърцето
и просто търсиш на кого да я дадеш -
някой, за който нещо да значат
всички красоти, които си успял да събереш.
И си побрал във себе си и залез
и полунощ и разсъмващо небе,
а всички, забравили как да живеят,
те мислят за нелепо глупаво дете.
Когато никой не разбира как обичаш,
и си останал непонятен за плитките им умове,
нечут, непопитан, непрегърнат,
с неразкрити в тебе цели светове.
Аз знам, че си силен и смел -
нямаш нужда от съвет или утеха,
дори и да останеш сам и победен,
дори и да тежи ужасно неуспеха.
Няма да се оплачеш, нито ще жалиш,
нито ще спреш да вървиш.
Пак смело ще събираш ветрове,
пак с тях свободно ще летиш!
Независимо от мрака наоколо,
и злобата, която владее там,
прекалено си истински, прекалено прекрасен
да се откажеш, просто защото останал си сам.
Но все пак... колкото и велик,
знам, че вътре в теб желае душата
да бъде обичана, да бъде приета,
да бъде видяна във нея красотата.
Днес аз нямам и капка съмнение -
до мен Пътят ще те доведе
и тогава ще разбереш, че за мене
са били пазени всички онези светове.
За мен ще означават всичко
красотите, които си събрал.
Ще бъдеш благодарен, обещавам,
че на друга любовта не си дал.
Аз ще обичам и залеза и нощта,
и прекрасното в теб разсъмващо небе.
Най-много в тебе ще ме радва,
че съумял си да запазиш онова дете.
Затова, моля те, недей забравя,
че някъде там, далеч или може би не,
чакам те аз... тихо и просто...
Чака те моето сърце.
Silence
Maybe today I have many things in my heart but none on my fingers. I would like to spill my soul out onto pages that no one would read but all words seem to elude me. And this is it. This is all I can say, though I wish I could say something more. I wish I could write miracles into existence or at least patience. But that does not seem possible right now. And I simply look up in my inability and my weakness at the skies that are above me. I wish answers would have been written in starry letters. Or at least some hints scribbled on the clouds. But all the sky has for me is silence as if I didn't have enough of it already. But I am content. Silence is fine for today. Maybe tomorrow I will want information or at least a few words of reassurance. But today I don't. Today silence is all - all I have and apparently all I need. For who am I to argue with my silence Maker? I will not. I cannot. So in silence I whisper a "thank You" and put my thoughts to sleep. Tomorrow. They can come back and demand answers tomorrow. But today that peace which is beyond understanding and which surpasses common sense is here with the silence. I embrace them and make them feel welcome because they really are. Tomorrow I might politely ask them to leave so I can welcome Impatience instead but today... Today they will stay here and we will make the most of our time together because I have learned time to be nothing but fleeting.
Today silence I have and silence I give. And it is enough.
Today silence I have and silence I give. And it is enough.
сряда, 15 август 2012 г.
6
Избрах днес да пиша за Теб,
на другите вече всичко посветих
и сега остана само Ти, Единствен,
Ненаписан, Невъзпят от моя стих.
Не че имаш нужда от това,
но все пак ще пиша до последния си ден,
защото Ти смело на Своите длани
с кървави букви писа за мен.
Безценно ми е да знам, че избра
да пишеш, макар че знаеше добре -
никога не бих могла да Ти отвърна
за любовта, написана на Твоите ръце.
Но пак Ти последен след всички остана,
с насочени единствено към мен очи,
верен докрай, копнеещ и бягащ,
търсещ по земята моите следи.
И когато откри ме сред моя провал -
малката, която не искаше да диша...
Ти не се отказа, а ме хвана за ръка
и търпеливо ме научи да пиша.
Затова ще пиша още дълго,
дори когато пръстите болят,
и няма да забравя, че Ти не се отказа
когато започнаха Твоите пръсти да кървят.
И днес освен нелепия стих,
мечта имам, да, само една -
да Те имам, само да Си Мой,
и да пиша за Теб докато свърши света!
Нищо друго не искам, никой друг,
просто всичко, което Си Ти.
Обещавам неуморно да пиша за Теб,
а Ти за Себе Си на сърцето ми пиши.
Тогава вече ще бъда щастлива,
спокойна ще легна в тази земя...
защото ще знам, че както Ти Си писал,
така и аз съм писала за Любовта!
понеделник, 16 юли 2012 г.
Kisses from another Katie
With a silent heart I walked. It smelled like rain, heavy clouds hid the sun. As I reached my bus stop small rain drops were falling here and there and soon they multiplied into hundreds, then thousands, millions... I was standing under the pouring rain, water dripping from my skirt, hair, nose. I didn't say a word. I just loved You. Right there, at that specific moment. All I could think of was how much I loved You. As the rain became more intense I slipped under the tree... But I made sure I wasn't completely sheltered - I had to feel the rain on my face. I had to. So I stood there with my soaking wet shivering body and my muddy feet. And I saw the picture. You spoke. The storm was fierce. And that is what life is going to be like. It is going to be wild, chaotic, unpredictable. I am going to have to stand alone and learn to be content in whatever it is You would have me have. But it will be beautiful and You are going to be there every step of the way. For the crying, for the leaping, for the breaking, for the trusting, for the praying, for the healing, for the anger, for the forgiving, for the loving... You are going to be there for all of this. You promised. Right there in the middle of the storm. The streets were flooded, people were miserably running around trying to find a place to hide and You gave me that peace which surpasses understanding. The peace of Your hand holding mine wherever I go, whatever I do. Because one thing was clear - life wasn't going to be the same anymore, but it would be Yours. And it would be glorious because You don't bother with making lives mediocre. I will try to quiet my mind and heart more often and listen to what You have to say because I've learned that only Your word matters.
понеделник, 9 юли 2012 г.
Заедно
Думите ми пак останаха някъде далеч и не мога да ги намеря, или поне не намирам подходящите. Не знам как се получава така и защо.
Имаше чисти дни, в които сякаш бяхме щастливи, всички. И нищо нямаше значение - бяхме заедно, смяхме се и плакахме, бъркахме, но пак заедно и отново заедно се поправяхме. А сега всеки сам за себе си се бори. Чудим се защо нямаме сили... Ето защо - защото вече не се борим заедно, не бягаме заедно. Не знаем какво означава вече тази дума... заедно...
Всеки пада сам, сам се и изправя. Сам е щастлив, сам страда, сам плаче и дори и не помисля да поиска помощ, рамо, прегръдка. Нито пък му минава през ум да сподели щастието си с друг, победите... И така свикнахме, а не биваше.
И вече не сме същите, отдавна. Загубихме онази чистота, онова простосърдечие. Няма го вече детския поглед, безгрижието, няма го чувството "имам само един бонбон, хайде да го разделим". Толкова сложни станахме, че вече и самите ние не се разбираме. Нима това е замисълът?! Забравихме дори и със себе си да бъдем искрени. Не помним как да бъдем милостиви един към друг и да се обичаме точно такива, каквито сме. Не можем да се приемаме целите.
Не знам как да намеря път към онези минали дни. Толкова са далечни, бледи. А дали трябва? Дали има път, който да води към по-красиви мигове? Можем ли да го намерим? Бихме ли дръзнали да го потърсим? Бихме ли тръгнали по него, дори и да струва много?
Моля ви, кажете ми.
Не искам да бягам сама.
Имаше чисти дни, в които сякаш бяхме щастливи, всички. И нищо нямаше значение - бяхме заедно, смяхме се и плакахме, бъркахме, но пак заедно и отново заедно се поправяхме. А сега всеки сам за себе си се бори. Чудим се защо нямаме сили... Ето защо - защото вече не се борим заедно, не бягаме заедно. Не знаем какво означава вече тази дума... заедно...
Всеки пада сам, сам се и изправя. Сам е щастлив, сам страда, сам плаче и дори и не помисля да поиска помощ, рамо, прегръдка. Нито пък му минава през ум да сподели щастието си с друг, победите... И така свикнахме, а не биваше.
И вече не сме същите, отдавна. Загубихме онази чистота, онова простосърдечие. Няма го вече детския поглед, безгрижието, няма го чувството "имам само един бонбон, хайде да го разделим". Толкова сложни станахме, че вече и самите ние не се разбираме. Нима това е замисълът?! Забравихме дори и със себе си да бъдем искрени. Не помним как да бъдем милостиви един към друг и да се обичаме точно такива, каквито сме. Не можем да се приемаме целите.
Не знам как да намеря път към онези минали дни. Толкова са далечни, бледи. А дали трябва? Дали има път, който да води към по-красиви мигове? Можем ли да го намерим? Бихме ли дръзнали да го потърсим? Бихме ли тръгнали по него, дори и да струва много?
Моля ви, кажете ми.
Не искам да бягам сама.
събота, 7 юли 2012 г.
Не успяхме да се обикнем. Нямахме време за това. Не успяхме дори и имената си в дърво да издълбаем.
Затова и сега не си липсваме. Или поне аз на теб.
Не че има значение. Аз просто не мога да преценя дали такъв, какъвто си в главата ми, си истински. Или те измислих. Не помня.
Помня само дните. Помня, че бяха малко.
И нямахме време да се попитаме толкова неща. Не успяхме да проникнем в душите си, да разберем защо сме такива, каквито сме. А аз исках. Понякога си мисля, че все още искам.
Не знам дали искам да ме помниш или може би е по-добре да ме забравиш. И аз теб. Но още не мога.
Донякъде съжалявам, че не откри в мен каквото търсеше. Но съм свикнала.
И се радвам, че най-вероятно не четеш това. Та то е толкова глупаво.
Пак останах без дъх.
Затова и сега не си липсваме. Или поне аз на теб.
Не че има значение. Аз просто не мога да преценя дали такъв, какъвто си в главата ми, си истински. Или те измислих. Не помня.
Помня само дните. Помня, че бяха малко.
И нямахме време да се попитаме толкова неща. Не успяхме да проникнем в душите си, да разберем защо сме такива, каквито сме. А аз исках. Понякога си мисля, че все още искам.
Не знам дали искам да ме помниш или може би е по-добре да ме забравиш. И аз теб. Но още не мога.
Донякъде съжалявам, че не откри в мен каквото търсеше. Но съм свикнала.
И се радвам, че най-вероятно не четеш това. Та то е толкова глупаво.
Пак останах без дъх.
четвъртък, 5 юли 2012 г.
За която се умира
Непосилно е за мен да те нямам,
не знам как се живее така.
То живот може ли да се нарече
когато се извади от него любовта?
Трудно ми е да не си до мен,
а само в мислите ми, в плановете.
Все едно катеря планини,
а никога не стигам върховете.
И не знам вече къде да те търся,
толкова скришна за мене си ти.
Така искам да те видя, а не мога,
и без-теб-ието така ми тежи.
А други не искам, дори и да има.
Кажи ми - защо са ми те?
И сто сърца не могат да се сравнят
дори с частица на твоето сърце.
Като розата на Малкия принц -
имаш смисъл единствено ти!
За теб си струва да боли, да се страда,
струват си всички сълзи!
И дори и нищо друго да нямам,
никой друг на тази земя,
единствено ти си ми потребна,
само ти да ме чакаш удома!
Мила, чуй - колкото и да е трудно,
колкото и много да тежи
не самотата - само без-теб-ието...
Аз те търся, спокойна бъди!
Спи спокойно и сънувай,
не се терзай с мисли за мен.
Нека аз те търся, нека аз те намеря,
А повярвай - търся те всеки ден!
Сняг
Моля те, не ме моли
да дойда такава, сега.
Изчакай ме още мъничко -
просто изчакай снега.
Изчакай да стана по-силна,
да порасне в мене сърце,
чисто, смело и достойно
за твоите силни ръце.
Нека се науча да бъда
всичко от което се нуждаеш.
Остави ме аз да изцеля
раните, за които не знаеш.
Красотата има нужда от време,
чувала съм да се казва.
Моля те, дай ми само това -
малко време да порасна.
Да науча сърцето да обича,
Дивото в мен да опитомя.
Дай ми време сама да бъда,
Надеждите си да успокоя.
И тогава само твоя ще съм,
Само за теб ще е мойта душа.
Моля те, бъди търпелив.
Просто изчакай снега.
Изчакай ме още мъничко -
просто изчакай снега.
Изчакай да стана по-силна,
да порасне в мене сърце,
чисто, смело и достойно
за твоите силни ръце.
Нека се науча да бъда
всичко от което се нуждаеш.
Остави ме аз да изцеля
раните, за които не знаеш.
Красотата има нужда от време,
чувала съм да се казва.
Моля те, дай ми само това -
малко време да порасна.
Да науча сърцето да обича,
Дивото в мен да опитомя.
Дай ми време сама да бъда,
Надеждите си да успокоя.
И тогава само твоя ще съм,
Само за теб ще е мойта душа.
Моля те, бъди търпелив.
Просто изчакай снега.
понеделник, 2 юли 2012 г.
תִּקְוָה
За всичко, което случи се вчера
днес благодаря ти от сърце,
за това, че се разтвориха смело
за мен твоите ръце.
И макар това да е рядкост,
макар да не ме прегръщаш всеки ден,
остава си специална всяка
прегръдка, запазена за мен!
Благодаря за разходките дълги,
за светулките край реката,
че ме държа за ръка докато заспивах,
че ми обясняваше за името на луната.
Знам, че съм трудна за обичане,
но някак си, не знам как - ти успя,
да видиш дори във бунтарчето
красотата на една дъщеря.
Знам - не харесваш полата, косата,
и на гардероба отворената врата.
Но аз ти благодаря, прекрасен си!
Боря се за твоята душа!
Благодаря ти за всяка тревога,
с която научи ме да бъда това,
което съм днес и утре ще бъда -
научи ме да бъда жена!
Сигурно никога не би предположил,
че бих написала за тебе стих.
но аз не само рими - душата си
на теб, да точно на теб посветих!
Защото благодарна съм истински,
че дори когато онези думи коварни изрежда,
без даже сам да разбереш, без да искаш,
ти наричаше ме твоя надежда!
02.07.2012г.
Честит рожден ден тате
днес благодаря ти от сърце,
за това, че се разтвориха смело
за мен твоите ръце.
И макар това да е рядкост,
макар да не ме прегръщаш всеки ден,
остава си специална всяка
прегръдка, запазена за мен!
Благодаря за разходките дълги,
за светулките край реката,
че ме държа за ръка докато заспивах,
че ми обясняваше за името на луната.
Знам, че съм трудна за обичане,
но някак си, не знам как - ти успя,
да видиш дори във бунтарчето
красотата на една дъщеря.
Знам - не харесваш полата, косата,
и на гардероба отворената врата.
Но аз ти благодаря, прекрасен си!
Боря се за твоята душа!
Благодаря ти за всяка тревога,
с която научи ме да бъда това,
което съм днес и утре ще бъда -
научи ме да бъда жена!
Сигурно никога не би предположил,
че бих написала за тебе стих.
но аз не само рими - душата си
на теб, да точно на теб посветих!
Защото благодарна съм истински,
че дори когато онези думи коварни изрежда,
без даже сам да разбереш, без да искаш,
ти наричаше ме твоя надежда!
02.07.2012г.
Честит рожден ден тате
събота, 30 юни 2012 г.
Daisy Buchanan
Сърцето ми изискваше мечта,
И ти не си нищо повече от това.
Ти си временен бряг, към който да плувам,
Пристан, на който за малко да спра,
Да си почина и пак да потегля
Към мечтаната от мене земя.
Ти си фар в морето, в тъмнината,
Могъщо даващ светлина,
Но никой не живее във фара -
Ти си спирката, не си целта.
Ти си само очакване едно,
Временно само - не сме един за друг.
Ти си спокойствието преди бурята,
Ти си тишината преди красивия звук.
Ти си пейка, на която да поседна,
Когато от дългия път се уморя.
Но нека не се заблуждаваме - аз пейка не искам.
Искам да се прибера удома.
И знам какво ще си помислиш -
Егоистка съм да мисля така,
Но знам, че и аз само замествам
Онази истинската, с красивата за теб душа.
Докато чакаш нея не забравяй -
Ти си изискваната от сърцето ми мечта,
Ти си временния бряг и фара,
Но нищо повече от това.
петък, 29 юни 2012 г.
Сън
Отново идваш във съня ми
И безпощадно го рушиш.
Нежно, но силно ме прегръщаш,
За ръка ме държиш.
И решенията ми със вятъра отлитат
Заради няколко секунден сън,
А нямам сили да те изгоня от там,
Да посоча утрото и да кажа "Вън!"
Сънят ми с теб е по-красив,
Макар рушащ безкрай
Волята ми, сърцето ми, душата
И онзи мой самотен рай.
Но не искам сънища красиви,
Искам да си истински до мен.
Затова не идвай нощем,
Докато не дойде този ден.
Но сега как да те прогоня,
Ако сам искаш да останеш ти?
Как да ти обясня, кажи ми,
Че любовта ми трябва да спи?
Не разбираш, аз знам,
Колко трудно за мен е това -
Да виждам очите ти, да те имам,
Но не през деня - през нощта!
Не искам от съня си да те губя,
Но бавно отварям очи.
Вземи си прегръдките, ръцете,
Спести ми утринните сълзи.
Някой ден ела реален ако пожелаеш
Когато студено е навън,
Бих изчакала, но моля -
Истински ела, а не във сън.
30.06.2012
И безпощадно го рушиш.
Нежно, но силно ме прегръщаш,
За ръка ме държиш.
И решенията ми със вятъра отлитат
Заради няколко секунден сън,
А нямам сили да те изгоня от там,
Да посоча утрото и да кажа "Вън!"
Сънят ми с теб е по-красив,
Макар рушащ безкрай
Волята ми, сърцето ми, душата
И онзи мой самотен рай.
Но не искам сънища красиви,
Искам да си истински до мен.
Затова не идвай нощем,
Докато не дойде този ден.
Но сега как да те прогоня,
Ако сам искаш да останеш ти?
Как да ти обясня, кажи ми,
Че любовта ми трябва да спи?
Не разбираш, аз знам,
Колко трудно за мен е това -
Да виждам очите ти, да те имам,
Но не през деня - през нощта!
Не искам от съня си да те губя,
Но бавно отварям очи.
Вземи си прегръдките, ръцете,
Спести ми утринните сълзи.
Някой ден ела реален ако пожелаеш
Когато студено е навън,
Бих изчакала, но моля -
Истински ела, а не във сън.
30.06.2012
понеделник, 25 юни 2012 г.
Тихо
Обичай ме тихичко,
няма нужда от гръмки слова.
Просто след тежката загуба
да се сгуша във теб вечерта.
Не изисквам и подвизи рицарски,
нито всеки ден цветя,
а мълчаливо да седна до тебе
и за теб да е достатъчно това!
Да облегна глава на твоето рамо,
уморено да затворя очи
и да съм убедена в едно едничко само -
че безкрайно щастлив си и ти!
Обичай ме така, че никой да не разбере.
Нека това си остане само за нас -
а колко прекрасна е всъщност
любовта, останала без глас..
Любовта, която вече е казала всичко
и е викала, търсила, плакала.
А сега вече е безмълвна и тиха,
доброто утро дочакала.
С такава любов ме обичай
и сам за себе си реши,
че по пътя дълъг и стръмен
не искаш друга до теб да върви!
Не ми отказвай трудните битки,
не ми спестявай болка, тъга -
ако знам, че тихо ме обичаш,
всичко бих могла да понеса!
Но нека бъда тайна само за теб,
като дума, която те е страх да изречеш
защото любовта е по-красива неизказана,
по-приказна е когато с мълчание я облечеш.
Няма нужда никой да знае,
че избрал си именно мен
да вървя до теб и ако трябва
с теб да умирам всеки ден!
А наистина бих... умряла ако трябва!
Бих заместила и теб в смъртта!
А ти... няма нужда за мен да умираш,
Просто ме обичай тихо, но с цяла душа!
няма нужда от гръмки слова.
Просто след тежката загуба
да се сгуша във теб вечерта.
Не изисквам и подвизи рицарски,
нито всеки ден цветя,
а мълчаливо да седна до тебе
и за теб да е достатъчно това!
Да облегна глава на твоето рамо,
уморено да затворя очи
и да съм убедена в едно едничко само -
че безкрайно щастлив си и ти!
Обичай ме така, че никой да не разбере.
Нека това си остане само за нас -
а колко прекрасна е всъщност
любовта, останала без глас..
Любовта, която вече е казала всичко
и е викала, търсила, плакала.
А сега вече е безмълвна и тиха,
доброто утро дочакала.
С такава любов ме обичай
и сам за себе си реши,
че по пътя дълъг и стръмен
не искаш друга до теб да върви!
Не ми отказвай трудните битки,
не ми спестявай болка, тъга -
ако знам, че тихо ме обичаш,
всичко бих могла да понеса!
Но нека бъда тайна само за теб,
като дума, която те е страх да изречеш
защото любовта е по-красива неизказана,
по-приказна е когато с мълчание я облечеш.
Няма нужда никой да знае,
че избрал си именно мен
да вървя до теб и ако трябва
с теб да умирам всеки ден!
А наистина бих... умряла ако трябва!
Бих заместила и теб в смъртта!
А ти... няма нужда за мен да умираш,
Просто ме обичай тихо, но с цяла душа!
понеделник, 18 юни 2012 г.
Нови звезди
Уповавам когато не разбирам.
Поглеждам нагоре когато не знам.
Когато съм слаба, най-силна съм.
И давам, когато нямам да дам.
Щастлива съм в безмерната болка.
В сълзите да се радвам умея.
Доволна във всичко, благодарна дори
Че макар в тъмнина да ходя - мога да грея.
Вървя смело, макар път да не виждам.
Изправям се, макар да падам всеки ден.
Обичам искрено, дори безкрайно,
Дори когато никой не обича мен.
Имам надежда когато се руши света.
Когато станат падащи красивите звезди.
Не жалея за мечтите, които умират
за да дадат път на други, още по-добри.
И така умислена, мечтаеща, тиха
Вървя към онези места, онези земи,
Където търпеливо ме чакате вие,
Мили мои нови звезди.
"... защото силата Ми в немощ се показва съвършена..." 2 Коринтяни 12:9
"Понеже както небето е по-високо от земята, така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища и Моите помисли - от вашите помисли." Исая 55:9
Поглеждам нагоре когато не знам.
Когато съм слаба, най-силна съм.
И давам, когато нямам да дам.
Щастлива съм в безмерната болка.
В сълзите да се радвам умея.
Доволна във всичко, благодарна дори
Че макар в тъмнина да ходя - мога да грея.
Вървя смело, макар път да не виждам.
Изправям се, макар да падам всеки ден.
Обичам искрено, дори безкрайно,
Дори когато никой не обича мен.
Имам надежда когато се руши света.
Когато станат падащи красивите звезди.
Не жалея за мечтите, които умират
за да дадат път на други, още по-добри.
И така умислена, мечтаеща, тиха
Вървя към онези места, онези земи,
Където търпеливо ме чакате вие,
Мили мои нови звезди.
"... защото силата Ми в немощ се показва съвършена..." 2 Коринтяни 12:9
"Понеже както небето е по-високо от земята, така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища и Моите помисли - от вашите помисли." Исая 55:9
събота, 9 юни 2012 г.
Днес съм гневна и не мога да го сдържа! Боже, помогни ми да не съдя и да не съгреша в гнева си, но просто...
Гневна съм на всички онези, които се бият в гърдите, сякаш сами са направили нещо велико, а забравят, че всичко което имат, всичко което могат, им е дадено!
Гневна съм на всички онези, които говорят едно, а животът им, делата им, крещят нещо коренно различно!
Гневна съм на всички онези, които спокойно заспиват нощем, мислейки си, че всичко е наред в живота им, а истината е, че незабелязано погиват!
Гневна съм на всички онези, чиято гордост им пречи да видят истината!
Гневна съм на всички, които си мислят, че са изключението от правилото и че те могат да стоят на два стола!
Гневна съм на всички, които си мислят, че могат да си играят с Бог и с Неговата милост!
На всички онези, които са забравили добрината, която им е била показана, забравили са обещанията, които са дали и си живеят както си искат!
Ядосана съм на онези, които претендират, че са силни, водят другите, а не виждат заблудата, в която тънат.
Боже, помогни!
Гневна съм на всички онези, които се бият в гърдите, сякаш сами са направили нещо велико, а забравят, че всичко което имат, всичко което могат, им е дадено!
Гневна съм на всички онези, които говорят едно, а животът им, делата им, крещят нещо коренно различно!
Гневна съм на всички онези, които спокойно заспиват нощем, мислейки си, че всичко е наред в живота им, а истината е, че незабелязано погиват!
Гневна съм на всички онези, чиято гордост им пречи да видят истината!
Гневна съм на всички, които си мислят, че са изключението от правилото и че те могат да стоят на два стола!
Гневна съм на всички, които си мислят, че могат да си играят с Бог и с Неговата милост!
На всички онези, които са забравили добрината, която им е била показана, забравили са обещанията, които са дали и си живеят както си искат!
Ядосана съм на онези, които претендират, че са силни, водят другите, а не виждат заблудата, в която тънат.
Боже, помогни!
четвъртък, 7 юни 2012 г.
Дълбините на неизвестното
Не знам.
Утре къде ще бъда и защо, и как.
Не знам как да постъпя, на какво да се надявам, за какво да копнея.
Не знам как да живея от тук нататък.
Аз просто не знам.
Но неизвестността никога не е била по-спокойна и по-красива отколкото е тя сега, когато съм в ръцете Ти.
Уморено съм сгушена в скута Ти.
Водите на незнанието няма да ме удавят. Знам това. Само това.
Утре къде ще бъда и защо, и как.
Не знам как да постъпя, на какво да се надявам, за какво да копнея.
Не знам как да живея от тук нататък.
Аз просто не знам.
Но неизвестността никога не е била по-спокойна и по-красива отколкото е тя сега, когато съм в ръцете Ти.
Уморено съм сгушена в скута Ти.
Водите на незнанието няма да ме удавят. Знам това. Само това.
сряда, 30 май 2012 г.
"Drops Like Stars"
Пътувах в автобус за София, на влизане в града заваля силен дъжд, загърмя. Небето беше сиво и мрачно, дори и да бях в добро настроение до тогава, тъмнината успя да си проправи път и към мислите ми. Куп ангажименти и задължения, изпити, несигурност относно бъдещето... Но след поредния завой по натоварените улици на столицата, тъй като седях до прозореца, пред мен се откри прекрасна гледка.
Дъжд, тъмнина, кални и мокри пътища, хората и колите също, всички сякаш също толкова мрачни колкото бях и аз... Но там в далечината, няколко сантиметра над хоризонта се виждаше яркото оранжево слънце. Беше огромно и величествено, сякаш светеше напук на мрака и сивото. Сякаш светеше за пръв път. Или за последен.
Замислих се...
Винаги вали. Или поне при мен. Винаги има нещо, което не е както ми се иска, нещо което ме разстройва или наранява... Дъжд колкото поискаш. Винаги. Но аз не съм от хората, които биха забили поглед в локвите. Винаги има и слънце. Не винаги се вижда. Понякога ме крепи само една мисъл - аз знам, че то е там и знам, че ако не сега, то утре ще изгрее. Или след два дена. Когато и да е, знам, че ще изгрее. И тогава забравям, че е валяло. Дори и да продължава да вали, очите ми гледат към слънцето. Колкото и жестока да е бурята, слънцето идва. Винаги. Дъждът не е вечен. От мен само се изисква да дочакам слънцето, да запазя радостта си и да не позволявам на бурята да се пренася в душата ми. И да помня, че няма винаги да вали.
Но дори и да се задържи дъждовно по-дълго, аз избирам да виждам капките като звезди.
Дъжд, тъмнина, кални и мокри пътища, хората и колите също, всички сякаш също толкова мрачни колкото бях и аз... Но там в далечината, няколко сантиметра над хоризонта се виждаше яркото оранжево слънце. Беше огромно и величествено, сякаш светеше напук на мрака и сивото. Сякаш светеше за пръв път. Или за последен.
Замислих се...
Винаги вали. Или поне при мен. Винаги има нещо, което не е както ми се иска, нещо което ме разстройва или наранява... Дъжд колкото поискаш. Винаги. Но аз не съм от хората, които биха забили поглед в локвите. Винаги има и слънце. Не винаги се вижда. Понякога ме крепи само една мисъл - аз знам, че то е там и знам, че ако не сега, то утре ще изгрее. Или след два дена. Когато и да е, знам, че ще изгрее. И тогава забравям, че е валяло. Дори и да продължава да вали, очите ми гледат към слънцето. Колкото и жестока да е бурята, слънцето идва. Винаги. Дъждът не е вечен. От мен само се изисква да дочакам слънцето, да запазя радостта си и да не позволявам на бурята да се пренася в душата ми. И да помня, че няма винаги да вали.
Но дори и да се задържи дъждовно по-дълго, аз избирам да виждам капките като звезди.
понеделник, 28 май 2012 г.
Прекрасните
Аз не съм ти. Това всеки може да го види.
Нямам сините ти очи, блестящата ти усмивка, перфектната ти фигура. Понякога не съм и толкова уверена в себе си, колкото си ти. Ти сигурно притежаваш много от нещата, които бих искала да имам аз. Нямам и твоите възможности.
Но аз съм аз. И това което съм ще е достатъчно за когото трябва.
Ти си прекрасна. И аз също. По мой си начин, невидим мой начин. И няма да го доказвам пред никого. Той знае. Знам и аз.
Създадени от една и съща ръка, ние сме прекрасни.
Нямам сините ти очи, блестящата ти усмивка, перфектната ти фигура. Понякога не съм и толкова уверена в себе си, колкото си ти. Ти сигурно притежаваш много от нещата, които бих искала да имам аз. Нямам и твоите възможности.
Но аз съм аз. И това което съм ще е достатъчно за когото трябва.
Ти си прекрасна. И аз също. По мой си начин, невидим мой начин. И няма да го доказвам пред никого. Той знае. Знам и аз.
Създадени от една и съща ръка, ние сме прекрасни.
неделя, 27 май 2012 г.
Моята България
Преди няколко дни заведох чужденци на Мадарския конник (айде сега всички българи, които не знаят какво и къде е това да го google-нат, че да не ги е срам един ден някой ако ги попита =) Седнах на скалата, провесих крака над пропастта и отново ме заля онова чувство... на гордост, че мога да се нарека българка. Гледах прекрасната гледка - планините и Шумен в далечината, залязващото над тях слънце, зелените гори наоколо, чуваха се всякакви птички и дрезгавия глас на младо момче, което пееше "Кой уши байряка" долу в механата. Седейки върху руини от българска история аз си казах, че за мен няма значение какво казват хората за нашата държава, реших, че аз няма да обръщам внимание на негативното и аз самата няма да бъда негативна!
Аз се гордея с моята България.
Моята България, която макар поробена, убивана, измъчвана нито за миг не е посмяла да се откаже от борбата.
Моята България, която напук на всички опити да бъде разрушена и погубена, съществува и днес.
Моята България, която макар и незначителна за много хора по света, ще продължи да съществува и утре.
Моята България, която е запазила в себе си добри и качествени хора.
Моята България, с нейните младежи, които предпочитат да танцуват хора и да учат народно пеене, пред това да се кълчат на Лейди Гага и да припяват на Андреа.
Моята България с нейните гостоприемни жители, които дори и да нямат много, ще предложат на гостите си всичко, което притежават.
Моята България с нейния благозвучен език, с нейните поети, писатели, творци.
Моята България, която е събрала в себе си уникалната красота на планините и на морето.
Моята България с нейните четири прекрасни сезона, с нейните уникални традиции.
Моята България с нейната славна вековна история.
Моята България!
Чувствам се богата - аз съм родена тук, израснала съм по поляните на българското село, водейки козички на паша. Първата песничка, на която са ме научили е "Лиляно моме". Благодарна съм на Бог, че мога да нарека именно това кътче от планетата мой дом, моя родина. Благодарна съм на всички онези храбри мъже и жени, които през годините неуморно са се трудили и дори са положили живота си, за да мога днес да стоя гордо с ароматна българска роза в ръката, с любов в сърцето и красиви думи на устните - "Колко е прекрасна моята България!"
неделя, 20 май 2012 г.
Рут 1:16-17
"Където идеш ти, и аз ще ида, и където останеш, и аз ще остана. Твоят народ ще бъде мой народ и твоят Бог - мой Бог. Където умреш ти, и аз там ще умра и там ще бъда погребана. Така да ми направи Господ, да! И повече да прибави, ако друго, освен смъртта, ме отдели от тебе."
Думи изговорени от жена към свекърва и... Прекрасни думи, които днес посвещавам на теб. Който и да си, където и да си, знай:
Където отидеш ти, и аз там ще отида. Където останеш - оставам и аз. Твоята земя ще бъде и моя, твоят дом ще обичам. Този прекрасен Бог, на когото служиш, винаги и за мен ще бъде Господар! Когато умреш искам с теб да дойда, до теб да легна. Само смъртта би се опитала да застане между нас, но тъй като служим на Възкресения имаме надежда, че като Него и ние ще живеем вечно... Така че дори и смъртта няма да успее да ни раздели!
Ти просто върви по пътя, който Той ти покаже, а аз ще вървя до теб.
Думи изговорени от жена към свекърва и... Прекрасни думи, които днес посвещавам на теб. Който и да си, където и да си, знай:
Където отидеш ти, и аз там ще отида. Където останеш - оставам и аз. Твоята земя ще бъде и моя, твоят дом ще обичам. Този прекрасен Бог, на когото служиш, винаги и за мен ще бъде Господар! Когато умреш искам с теб да дойда, до теб да легна. Само смъртта би се опитала да застане между нас, но тъй като служим на Възкресения имаме надежда, че като Него и ние ще живеем вечно... Така че дори и смъртта няма да успее да ни раздели!
Ти просто върви по пътя, който Той ти покаже, а аз ще вървя до теб.
петък, 18 май 2012 г.
"Without You"
Върти се в главата ми една песен и ме кара да се замисля...
Има един страхотен, прекрасен Бог, който е на моя страна. Той може да направи да постигна всичко, каквото и да е то! Чрез Него имам сила за всяко нещо, мога да спечеля целия онзи свят, който Той държи в ръката Си.
Но май не за това съм тук...
Какво би станало ако не постигна нищо и в очите на хората съм един голям провал, една нула? Какво би станало ако получа всичко на света и пак съм празна, пак живея сиво?
Затова днес се изправям и питам: Какво значение ще има ако имам всичко, освен най-ценното - душата, живота, любовта, Спасителя? Какво значение ще имат успехите, ако по пътя към тях забравя защо съм тук и за какво живея?
Всичко е нищо за мен, ако не радва Неговото сърце.
"Всичко мога да спечеля, но какво имам ако нямам Царя?"
Запушвам ушите си за хорските гласове, които считат за недостатъчно добро образованието ми, знанията ми, мен самата... Защото знам защо съм тук, знам, че трябва да съм тук, тук и ще остана!
Дори и нищо да не спечеля, дори по човешките критерии животът ми да е провал, но успея да се посветя на Живота, на Любовта, тогава бих била доволна! Тогава лягайки си всяка вечер бих била спокойна, че дори да не се събудя, не съм живяла напразно! Тогава всеки дъх би имал значение, всяка душа би била ценна, всеки миг би бил изпълнен с радост - аз не живея за себе си! И това е толкова прекрасно!
И така... Всичко мога да имам, всичко мога да постигна, но без Него нищо не искам, нищо не ми трябва, нищо няма смисъл.
сряда, 16 май 2012 г.
Звезди
Отново е тихо, както беше вчера и онзи ден...
Тъмно е. Небето сякаш най-после се наплака и сега е чисто. Бледи звезди само се виждат тук там, красиви звезди, които се опитват да разрушат тишината ми. Шепнат, припомнят ми минали дни. Но аз отказвам да слушам. Запушвам уши, забранявам им да ми говорят. Да, те са красиви и тогава бяха също, но не е време за звезди.
Прегръщам одеалото си, слагам глава на розовата възглавница и се надявам да не сънувам. Обичам да сънувам, но не днес, не сега. И утре не. След време - може би. Не знам. Сякаш никой не знае. Времето ще покаже ако има какво да се показва.
Затова просто заспивам и оставям в сигурни ръце всичко онова, което не контролирам, което не зависи от мен, всичко онова което искам. Заспивам и се надявам с мен да заспи и надеждата, скрита дълбоко в сърцето. Онази надежда, за която никой не знае, надеждата, за която мълча.
Тихо, звезди. Нека днес просто помълчим. Нямаме за какво да говорим, нямаме за какво да плачем. Днес вие си бъдете там, където сте и правете небето ми по-красиво, но не очаквайте от мен - нямам какво да ви дам. Не и сега. И аз ще мълча, ще живея както умея. Няма да ви чакам, но вие пак елате и ме изненадайте с още по-прекрасния си блясък.
Елате тихичко когато не ви очаквам и започнете нова приказка.
Тъмно е. Небето сякаш най-после се наплака и сега е чисто. Бледи звезди само се виждат тук там, красиви звезди, които се опитват да разрушат тишината ми. Шепнат, припомнят ми минали дни. Но аз отказвам да слушам. Запушвам уши, забранявам им да ми говорят. Да, те са красиви и тогава бяха също, но не е време за звезди.
Прегръщам одеалото си, слагам глава на розовата възглавница и се надявам да не сънувам. Обичам да сънувам, но не днес, не сега. И утре не. След време - може би. Не знам. Сякаш никой не знае. Времето ще покаже ако има какво да се показва.
Затова просто заспивам и оставям в сигурни ръце всичко онова, което не контролирам, което не зависи от мен, всичко онова което искам. Заспивам и се надявам с мен да заспи и надеждата, скрита дълбоко в сърцето. Онази надежда, за която никой не знае, надеждата, за която мълча.
Тихо, звезди. Нека днес просто помълчим. Нямаме за какво да говорим, нямаме за какво да плачем. Днес вие си бъдете там, където сте и правете небето ми по-красиво, но не очаквайте от мен - нямам какво да ви дам. Не и сега. И аз ще мълча, ще живея както умея. Няма да ви чакам, но вие пак елате и ме изненадайте с още по-прекрасния си блясък.
Елате тихичко когато не ви очаквам и започнете нова приказка.
вторник, 15 май 2012 г.
Зимен сън за мечти
Затварям и очи и започвам да мечтая...
НЕ!
Затварям очи и спирам да мечтая! Достатъчно съм мечтала! Живея сега, днес! За утре има кой да се погрижи! Изморих се от надежди и мечти, които водят наникъде. Забравям, спирам. Тук ще бъда цялата, а не разполовена на частици, които живеят ту в миналото, ту в бъдещето!
Приспивам всички мечти, всички надежди, всички трепети!
НЕ!
Затварям очи и спирам да мечтая! Достатъчно съм мечтала! Живея сега, днес! За утре има кой да се погрижи! Изморих се от надежди и мечти, които водят наникъде. Забравям, спирам. Тук ще бъда цялата, а не разполовена на частици, които живеят ту в миналото, ту в бъдещето!
Приспивам всички мечти, всички надежди, всички трепети!
четвъртък, 10 май 2012 г.
Избирам да не гледам назад, колкото и да е трудно. Миналото няма нищо за мен. Искам всичко наново да започна. Всичко. И дори когато се връщат мислите, които ме карат да обръщам глава, ще ги гоня, няма да им дам да пускат отново корени в мен.
Но дори и нещо старо да се върне, няма да е същото. Обещах си. И на Теб също. Май при всички положения ще е ново, каквото и да е.
Сега само ще се моля за мечти. Големи, силни, истински. И те нови. Мои.
сряда, 2 май 2012 г.
Моята самота
Самота. Толкова страшна. Толкова пуста. Толкова сама.
Прегръщам я. Сигурно имам нужда от нея. Моя е. Не ми е любима. Но все пак е моя. Трябва ми.
Боря се с нея. Или по-скоро със себе си. С плачещата част от мен.
Неизбежна е. За момент всичко е. Тиха е. Толкова тиха.
Красива е. Не винаги. Не сега. Но утре ще бъде. Затова просто чакам. "Утре" ще дойде.
Тя не ме владее. Аз не съм нейна. Тя е моя. Не и позволявам да ме руши.
Тя е моята жертва. Нея имам. Нея давам.
Понякога с нея се събуждам. Понякога лягам с нея. Понякога и двете.
Има дни, които са пълни само с нея. Но си обещах. Ще се науча да ги обичам.
Ще науча сърцето си да не се плаши от самотата. Ще я превърна в красота на дните си.
Ще я запълня със смисъл. С радост. С чистота. Ще се науча да живея пълноценно и с нея.
Тя е важна. Тя има смисъл. Тя ме учи. Тя е подарък за мен. Втори шанс. Трети. Четвърти. Пети. Хиляден.
Затова я прегръщам. Тя не ме плаши. Не е по-голяма от мен. Не е по-голяма от Него.
Тя е просто инструмент в най-изкусните ръце. А аз съм шедьовър. Не сама по себе си. Може би и не сега.
Но ще бъда. Защото моят Създател прави всичко съвършено.
Дори и самотата.
Прегръщам я. Сигурно имам нужда от нея. Моя е. Не ми е любима. Но все пак е моя. Трябва ми.
Боря се с нея. Или по-скоро със себе си. С плачещата част от мен.
Неизбежна е. За момент всичко е. Тиха е. Толкова тиха.
Красива е. Не винаги. Не сега. Но утре ще бъде. Затова просто чакам. "Утре" ще дойде.
Тя не ме владее. Аз не съм нейна. Тя е моя. Не и позволявам да ме руши.
Тя е моята жертва. Нея имам. Нея давам.
Понякога с нея се събуждам. Понякога лягам с нея. Понякога и двете.
Има дни, които са пълни само с нея. Но си обещах. Ще се науча да ги обичам.
Ще науча сърцето си да не се плаши от самотата. Ще я превърна в красота на дните си.
Ще я запълня със смисъл. С радост. С чистота. Ще се науча да живея пълноценно и с нея.
Тя е важна. Тя има смисъл. Тя ме учи. Тя е подарък за мен. Втори шанс. Трети. Четвърти. Пети. Хиляден.
Затова я прегръщам. Тя не ме плаши. Не е по-голяма от мен. Не е по-голяма от Него.
Тя е просто инструмент в най-изкусните ръце. А аз съм шедьовър. Не сама по себе си. Може би и не сега.
Но ще бъда. Защото моят Създател прави всичко съвършено.
Дори и самотата.
понеделник, 30 април 2012 г.
Not my home
I should have remembered it by now - this is not my home! This is not where I belong! I'm not here to make tons of friends, have lots of fun and try to have the most comfortable life possible! I'm here to find out about my God, try to be like Him, suffer like Him, serve Him if I can and then go home! But this is not home!
I should remind myself that more often. Maybe then the pain and troubles in this world will make more sense. Yes, I have pain and grief and troubles but I was not made for them, they will not last, they are fleeting. Instead I am being prepared for a world of eternal joy and peace and a place for me is being kept.
I don't belong here. This whole world, this whole system, this whole... life... This is not for me!
This is not my home!
сряда, 25 април 2012 г.
Някакви мисли
Растем. Само това успях да измисля. Или може би стареем. Както и да е, идеята е, че не сме същите вече. И това е страхотно... И не е... Вече сякаш има значение какво и кога ядем, колко вървим, колко спим...
Но не ми е тук идеята. Просто... Оф не знам. Искам времето да може да лети, но само когато аз кажа. А е глупаво, нали? И ми се иска да знам защо хората от големите градове или поне хората, които аз не познавам, имат странни, красиви или просто по-различни фамилии... А тук всички са "Иванов, Петров, Димитров" и т.н. Аз нямам проблем с това, просто ми се иска да знам защо е така.
Или защо часовникът ми винаги изостава, независимо от това колко пъти го навия с няколко минути напред... Е, сигурно има разумно обяснение, но аз не търся него.
И макар и да сме различни, някои неща си остават все същите - мисленето се развива, разширява, но основата е това, което сме построили (или са ни втълпили) преди много години.
Празни приказки, нищо повече. Важното във всичко това е, че растем. Или поне аз. Днес по-уверено гледам нагоре, по-очакващо се моля. Днес вече знам, че нищо не мога сама и това е толкова прекрасно - не ми се и налага. И съм благодарна. Повече отколкото мога да изразя с думи. Но може би ще успея с живота си. Надявам се. Със сигурност знам, че ще опитам, ще опитвам докрай, докато не се получи. Това е.
четвъртък, 15 март 2012 г.
Жди меня
Жди меня, и я вернусь.
Только очень жди,
Жди, когда наводят грусть
Желтые дожди,
Жди, когда снега метут,
Жди, когда жара,
Жди, когда других не ждут,
Позабыв вчера.
Жди, когда из дальних мест
Писем не придет,
Жди, когда уж надоест
Всем, кто вместе ждет.
Жди меня, и я вернусь,
Не желай добра
Всем, кто знает наизусть,
Что забыть пора.
Пусть поверят сын и мать
В то, что нет меня,
Пусть друзья устанут ждать,
Сядут у огня,
Выпьют горькое вино
На помин души...
Жди. И с ними заодно
Выпить не спеши.
Жди меня, и я вернусь,
Всем смертям назло.
Кто не ждал меня, тот пусть
Скажет: - Повезло.
Не понять, не ждавшим им,
Как среди огня
Ожиданием своим
Ты спасла меня.
Как я выжил, будем знать
Только мы с тобой,-
Просто ты умела ждать,
Как никто другой.
Только очень жди,
Жди, когда наводят грусть
Желтые дожди,
Жди, когда снега метут,
Жди, когда жара,
Жди, когда других не ждут,
Позабыв вчера.
Жди, когда из дальних мест
Писем не придет,
Жди, когда уж надоест
Всем, кто вместе ждет.
Жди меня, и я вернусь,
Не желай добра
Всем, кто знает наизусть,
Что забыть пора.
Пусть поверят сын и мать
В то, что нет меня,
Пусть друзья устанут ждать,
Сядут у огня,
Выпьют горькое вино
На помин души...
Жди. И с ними заодно
Выпить не спеши.
Жди меня, и я вернусь,
Всем смертям назло.
Кто не ждал меня, тот пусть
Скажет: - Повезло.
Не понять, не ждавшим им,
Как среди огня
Ожиданием своим
Ты спасла меня.
Как я выжил, будем знать
Только мы с тобой,-
Просто ты умела ждать,
Как никто другой.
вторник, 13 март 2012 г.
Heroes and Nothingness
I should forget about it. The days of heroes are long gone. Of knights and princes, of noble men, of real men. Yes, of course there are probably exceptions to this but who am I fooling... I'm not the exception to any rule so I will probably not end up with an exception of a rule. But it's not even about that. It's not about boyfriends, it's not even about husbands and families and babies. It's about... ugh, it's gonna sound like a total cliche... it's about love. It's about the times when a man could just look at a women for hours, days, months, years, be in awe of her, love her from afar, being afraid and shy to touch her. He would simply think of her in the purest, most beautiful way possible, he would in a way worship her, get lost in her eyes, respect her enough to be honorable towards her.
And I'm stuck here between people who would never even look at each other with anything but contempt and hatred. And maybe I just wish someone loved me today. In that old fashioned type of way. As in being courted and wooed and given flowers and pretty words... But hey, who am I kidding? If that type of men did exist, they wouldn't be stuck here with me and my emptiness, my ridiculousness, my nothingness.
And I'm stuck here between people who would never even look at each other with anything but contempt and hatred. And maybe I just wish someone loved me today. In that old fashioned type of way. As in being courted and wooed and given flowers and pretty words... But hey, who am I kidding? If that type of men did exist, they wouldn't be stuck here with me and my emptiness, my ridiculousness, my nothingness.
понеделник, 12 март 2012 г.
Всичко това
Не ми останаха красиви думи. Нищо красиво няма в падението. Сякаш някой ме излъга. Сякаш някой ми обеща куп неща, а нито едно не изпълни. И така докато не останаха само частички от добрата мен, онази мен на която и пукаше за всичко това. Сега... всичко е празно. Еднакво. Никакво. Само някакви мечти за бъдещето, а знам, че не мога да ги имам. Сега сама трябва да се справям, което не е проблем. Само едно не разбрах... Кога забравих, как загърбих, защо се предадох. Игнорирам вината и продължавам, ден след ден. Но не мога да избягам от нея. Никой няма да ми позволи. Веднъж ми казаха, че тя не е моя и аз много искам да е така. Но не знам. И няма кой да ми каже. Не остана кой да протегне ръка. А и защо са ми ръцете им... чистите, белите, перфектните. Или лицемерните. Моите не са нито едно от тези. Затова сама ще си вървя, с мръсните крака по мръсния път, по неправилния път, по единствения за момента път.
четвъртък, 16 февруари 2012 г.
Въжета
Вие и вашите въжета. Вашите окови. Изморих се да се опитвам да вървя напред, а вие да ме дърпате назад. Всеки със своето въже, своята верига. А може би дори с по няколко. И ме задушавате, спирате кръвта ми, въздуха ми, живота ми. Спирате в мен всичко, което може да бъде спряно. А как да ви позволя? Не мога. А как да ви спра, не знам.
Но днес режа въжетата. Троша оковите. Защото не мога да се поддам на егоизма ви. Защото не ме дърпате назад за ме имате, а просто за да не вървя напред. За да ме разпокъсате на части.
Колко нелепо. Какви ги говоря. Та вие дори не знаете за въжетата и оковите. Не ви трябват части от мен. Цялата, всичката не ви бях нужна, а какво остава за някакви безполезни парчета, трохи.
Но това няма значение. Не е важно дали знаете за въжетата. Факт е че ги има. А аз не мога да го позволя. Защото вас не ви интересува къде съм и защо съм. Нито какво съм, какво бях, какво искам да бъда. Не е за вас да знаете как е умът ми, как се справя сърцето ми. Не мога да променя това. А може би и не трябва. Може би и не искам. Така ще си останат нещата - вие във вашия свят, аз - в моя. И може би така е по-добре, може би така всички ще бъдем по-щастливи. Е, щастливи не знам, но по-свободни определено.
Днес събирам всички парчета, разпиляни по всички краища на тази земя и режа всички въжета. Стига с това затворничество, пленничество. Никому не е нужно това.
Но днес режа въжетата. Троша оковите. Защото не мога да се поддам на егоизма ви. Защото не ме дърпате назад за ме имате, а просто за да не вървя напред. За да ме разпокъсате на части.
Колко нелепо. Какви ги говоря. Та вие дори не знаете за въжетата и оковите. Не ви трябват части от мен. Цялата, всичката не ви бях нужна, а какво остава за някакви безполезни парчета, трохи.
Но това няма значение. Не е важно дали знаете за въжетата. Факт е че ги има. А аз не мога да го позволя. Защото вас не ви интересува къде съм и защо съм. Нито какво съм, какво бях, какво искам да бъда. Не е за вас да знаете как е умът ми, как се справя сърцето ми. Не мога да променя това. А може би и не трябва. Може би и не искам. Така ще си останат нещата - вие във вашия свят, аз - в моя. И може би така е по-добре, може би така всички ще бъдем по-щастливи. Е, щастливи не знам, но по-свободни определено.
Днес събирам всички парчета, разпиляни по всички краища на тази земя и режа всички въжета. Стига с това затворничество, пленничество. Никому не е нужно това.
сряда, 8 февруари 2012 г.
Love and Mountains
I'm not an expert, but one thing I see - not many of you actually know what it's about. What love is about. Let me tell you why.
Because you all say you want to be loved, yet when you are, you don't accept it.
You say that all you want in your life is a loving wife who'd just be faithful, and there I was and you didn't want me.
You say that you don't want much - that it's not about looks, it's not about her being the best or the smartest... Just being honest and loving you. Yet when I wanted to do that, you didn't let me.
You say that you don't want much, yet I wasn't enough.
But I honestly hope you find it, true love. That one person who would make sense of it all, who would make you understand what love is about, that one person who'd make you move mountains, and you'd do it gladly and effortlessly for them.
And me? I'll stay here, thanks. I like mountains.
Because you all say you want to be loved, yet when you are, you don't accept it.
You say that all you want in your life is a loving wife who'd just be faithful, and there I was and you didn't want me.
You say that you don't want much - that it's not about looks, it's not about her being the best or the smartest... Just being honest and loving you. Yet when I wanted to do that, you didn't let me.
You say that you don't want much, yet I wasn't enough.
But I honestly hope you find it, true love. That one person who would make sense of it all, who would make you understand what love is about, that one person who'd make you move mountains, and you'd do it gladly and effortlessly for them.
And me? I'll stay here, thanks. I like mountains.
вторник, 7 февруари 2012 г.
Alone
Why am I surprised?
These are good lessons. I have to learn to manage on my own.
Friends are a luxury. Not a necessity.
So I learn to enjoy my days of silence and solitude. I learn to laugh at myself and share with me. And I try to remember that circumstances are what you make of them.
So no, I'm not lonely.
I'm just alone.
These are good lessons. I have to learn to manage on my own.
Friends are a luxury. Not a necessity.
So I learn to enjoy my days of silence and solitude. I learn to laugh at myself and share with me. And I try to remember that circumstances are what you make of them.
So no, I'm not lonely.
I'm just alone.
понеделник, 6 февруари 2012 г.
Тя
Ще ви разкажа за едно момиче... По-скоро за една жена.
Тя е истинското въплъщение на погубената женска красота.
Името и кратко се изрича тихо, в самота.
Не е Принцеса, нито Звезда. Тя просто казва се Тя.
Тя вече не пее, вместо това си прибра косите.
И се научи да мисли, да си подбира мечтите.
За рицари не копнее, нито за обикновени мъже.
Спря да очаква силно рамо, разбиращо сърце.
С времето станаха по-опасни нейните игри
и някак забрави силата на студените солени сълзи.
Забрави да пита, забрави как да се смее.
Но научи се да е тиха, вече просто да мълчи умее.
Не търси облаци, дъги, не чака цветя.
Знае, че остана само едно. Остана Тя.
Така и не разбра как да живее в тази светлина.
Затова остана на тъмно, остана сама.
А зората? Тя вече и нея не чака.
Вместо това изучава мрака.
Тя е истинското въплъщение на погубената женска красота.
Името и кратко се изрича тихо, в самота.
Не е Принцеса, нито Звезда. Тя просто казва се Тя.
Тя вече не пее, вместо това си прибра косите.
И се научи да мисли, да си подбира мечтите.
За рицари не копнее, нито за обикновени мъже.
Спря да очаква силно рамо, разбиращо сърце.
С времето станаха по-опасни нейните игри
и някак забрави силата на студените солени сълзи.
Забрави да пита, забрави как да се смее.
Но научи се да е тиха, вече просто да мълчи умее.
Не търси облаци, дъги, не чака цветя.
Знае, че остана само едно. Остана Тя.
Така и не разбра как да живее в тази светлина.
Затова остана на тъмно, остана сама.
А зората? Тя вече и нея не чака.
Вместо това изучава мрака.
четвъртък, 26 януари 2012 г.
Lot's Girl
She was never supposed to look back.
She was supposed to keep running for her life and never ever turn her head towards the burning town.
But it held memories I guess.
Maybe one of her children were born there.
Maybe she fell in love in that town.
Maybe she had a beautiful garden.
How could she not look back at her house just to have a quick last glimpse of it before it turns into ashes?
When the life we have always known is in flames could we just leave it behind so easily?
Maybe the salty taste in my mouth will go away if I start looking forward instead of looking back.
Maybe I do this because the future is unknown and the past is certain.
Maybe I do this because it takes a lot less effort to stand still facing what was than to actually stand tall facing what's coming.
Whatever the reason I hope I can soon leave it in the past.
And I hope that while this happens I don't turn into a pillar of salt.
She was supposed to keep running for her life and never ever turn her head towards the burning town.
But it held memories I guess.
Maybe one of her children were born there.
Maybe she fell in love in that town.
Maybe she had a beautiful garden.
How could she not look back at her house just to have a quick last glimpse of it before it turns into ashes?
When the life we have always known is in flames could we just leave it behind so easily?
Maybe the salty taste in my mouth will go away if I start looking forward instead of looking back.
Maybe I do this because the future is unknown and the past is certain.
Maybe I do this because it takes a lot less effort to stand still facing what was than to actually stand tall facing what's coming.
Whatever the reason I hope I can soon leave it in the past.
And I hope that while this happens I don't turn into a pillar of salt.
вторник, 17 януари 2012 г.
За теб, приятелче
Наистина... Колко бързо лети времето. Сякаш вчера бяха дните на книжките, на супичките от трева, на ластика. А днес вече си играем не с играчки, а със сърца.
Имало е дни когато всички тук са се усмихвали, били сме щастливи. Някога. А сега сякаш времето е заличило това щастие и нищичко не е останало. Само един спомен и касети. И знам, че дори и да искаме, не можем да върнем времето, не можем да бъдем такива, каквито бяхме тогава.
И ти...
Ти седиш на коленете ми, сгушил си се в ръцете ми... Нека никой не смее да ми се кара, че те целувам прекалено често. Защото ще пораснеш. Вместо моите целувки, ще искаш други вече. Аз ще съм просто една леля със старомодни възгледи. И когато пораснеш ти ще знаеш името ми, а сега, това измисленото, е много по-хубаво, по-красиво е. Сега аз мога да взема лъжичка и да те нахраня, а само след няколко мига, ти вече сам ще държиш тази лъжичка и няма да имаш нужда от мен. Вече може би няма да се усмихваш така, както го правиш сега. Вече няма да се смееш когато ти пея "Хей ръчички". А аз така не искам да порасваш. Искам да си все такъв - малък, рус, синеок, любящ, невинен, с тръпчинки. А знам, че не мога да те спра. Защото ти сега спиш и растеш. Сигурно сънуваш нещо хубаво, сгушил се в синьото одеало. И утре ще се събудиш, ще дойдеш и мен да събудиш с муцунка забучена в лицето ми, ще закусиш кашичка и пак ще се качиш на количката. Ще си пуснеш любимата мелодийка, аз ще започна да офкам, защото ми е омръзнала. Сигурно пак ще вземеш телефона ми докато не гледам и ще изпратиш няколко празни смс-а на някого... Аз ще ти се скарам, ще те плясня през ръчичките, ще ти кажа повече да не правиш така... Ти отново ще направиш онази физиономия, сякаш съм разбила сърцето ти, ще започнеш да плачеш, ще протегнеш ръце да те прегърна... Хубавото е, че няма да помниш, че съм ти се карала. Но аз го правя, мъниче, защото те обичам. Защото не знам дали майка ти ти се кара, когато правиш бели, а трябва да се научиш.
Утре сигурно вече ще си голямо момче, здравичко, съдейки по количеството храна, което поглъщаш. Утре вече няма да искаш да седиш в скута ми, а сигурно и вече няма да се побираш там. И ми е толкова жалко.
И може би утре, обръщайки се към днес, ще усещам тъга и носталгия. Може би ще съжалявам, че си пораснал толкова бързо и не съм успяла да ти се нарадвам.
Затова днес...
Седни си в количката и си пусни онази заглушителна сирена... Нямам нищо против, щом те радва. Днес аз ще те целувам при всяка възможност и ще ти пея "Хей ръчички" и ще си играем на онази игра колкото пъти поискаш. Днес няма да ми тежи да те нахраня или да те приспя. Защото утре може би ще ми тежи, че не съм го правила достатъчно. Днес ще те прегръщам и ще се гоня с теб. И ще те науча да подреждаш онези кръгчета правилно. Днес нямам нищо против, че ми викаш Няня.
Обичам те, мъниче.
Имало е дни когато всички тук са се усмихвали, били сме щастливи. Някога. А сега сякаш времето е заличило това щастие и нищичко не е останало. Само един спомен и касети. И знам, че дори и да искаме, не можем да върнем времето, не можем да бъдем такива, каквито бяхме тогава.
И ти...
Ти седиш на коленете ми, сгушил си се в ръцете ми... Нека никой не смее да ми се кара, че те целувам прекалено често. Защото ще пораснеш. Вместо моите целувки, ще искаш други вече. Аз ще съм просто една леля със старомодни възгледи. И когато пораснеш ти ще знаеш името ми, а сега, това измисленото, е много по-хубаво, по-красиво е. Сега аз мога да взема лъжичка и да те нахраня, а само след няколко мига, ти вече сам ще държиш тази лъжичка и няма да имаш нужда от мен. Вече може би няма да се усмихваш така, както го правиш сега. Вече няма да се смееш когато ти пея "Хей ръчички". А аз така не искам да порасваш. Искам да си все такъв - малък, рус, синеок, любящ, невинен, с тръпчинки. А знам, че не мога да те спра. Защото ти сега спиш и растеш. Сигурно сънуваш нещо хубаво, сгушил се в синьото одеало. И утре ще се събудиш, ще дойдеш и мен да събудиш с муцунка забучена в лицето ми, ще закусиш кашичка и пак ще се качиш на количката. Ще си пуснеш любимата мелодийка, аз ще започна да офкам, защото ми е омръзнала. Сигурно пак ще вземеш телефона ми докато не гледам и ще изпратиш няколко празни смс-а на някого... Аз ще ти се скарам, ще те плясня през ръчичките, ще ти кажа повече да не правиш така... Ти отново ще направиш онази физиономия, сякаш съм разбила сърцето ти, ще започнеш да плачеш, ще протегнеш ръце да те прегърна... Хубавото е, че няма да помниш, че съм ти се карала. Но аз го правя, мъниче, защото те обичам. Защото не знам дали майка ти ти се кара, когато правиш бели, а трябва да се научиш.
Утре сигурно вече ще си голямо момче, здравичко, съдейки по количеството храна, което поглъщаш. Утре вече няма да искаш да седиш в скута ми, а сигурно и вече няма да се побираш там. И ми е толкова жалко.
И може би утре, обръщайки се към днес, ще усещам тъга и носталгия. Може би ще съжалявам, че си пораснал толкова бързо и не съм успяла да ти се нарадвам.
Затова днес...
Седни си в количката и си пусни онази заглушителна сирена... Нямам нищо против, щом те радва. Днес аз ще те целувам при всяка възможност и ще ти пея "Хей ръчички" и ще си играем на онази игра колкото пъти поискаш. Днес няма да ми тежи да те нахраня или да те приспя. Защото утре може би ще ми тежи, че не съм го правила достатъчно. Днес ще те прегръщам и ще се гоня с теб. И ще те науча да подреждаш онези кръгчета правилно. Днес нямам нищо против, че ми викаш Няня.
Обичам те, мъниче.
сряда, 11 януари 2012 г.
"Happy Birthday"
Well... I guess that's it. But it's OK. Again... not the end of the world. We manage. We survive. Through the pain and the heartbreak... Somehow we grow, we strengthen. Yeah, we are never the same but that is not necessarily a bad thing. So here's to change.
Here's to light-houses, water, cotton, trains, snow, shopping malls, gas, cakes, sugar, politics, stones, questions, tea, sisters, ships, ideas, private schools, books, old souls, hair, laughter, conversations and all the other great and not so great experiences.
Абонамент за:
Публикации (Atom)