She was never supposed to look back.
She was supposed to keep running for her life and never ever turn her head towards the burning town.
But it held memories I guess.
Maybe one of her children were born there.
Maybe she fell in love in that town.
Maybe she had a beautiful garden.
How could she not look back at her house just to have a quick last glimpse of it before it turns into ashes?
When the life we have always known is in flames could we just leave it behind so easily?
Maybe the salty taste in my mouth will go away if I start looking forward instead of looking back.
Maybe I do this because the future is unknown and the past is certain.
Maybe I do this because it takes a lot less effort to stand still facing what was than to actually stand tall facing what's coming.
Whatever the reason I hope I can soon leave it in the past.
And I hope that while this happens I don't turn into a pillar of salt.
четвъртък, 26 януари 2012 г.
вторник, 17 януари 2012 г.
За теб, приятелче
Наистина... Колко бързо лети времето. Сякаш вчера бяха дните на книжките, на супичките от трева, на ластика. А днес вече си играем не с играчки, а със сърца.
Имало е дни когато всички тук са се усмихвали, били сме щастливи. Някога. А сега сякаш времето е заличило това щастие и нищичко не е останало. Само един спомен и касети. И знам, че дори и да искаме, не можем да върнем времето, не можем да бъдем такива, каквито бяхме тогава.
И ти...
Ти седиш на коленете ми, сгушил си се в ръцете ми... Нека никой не смее да ми се кара, че те целувам прекалено често. Защото ще пораснеш. Вместо моите целувки, ще искаш други вече. Аз ще съм просто една леля със старомодни възгледи. И когато пораснеш ти ще знаеш името ми, а сега, това измисленото, е много по-хубаво, по-красиво е. Сега аз мога да взема лъжичка и да те нахраня, а само след няколко мига, ти вече сам ще държиш тази лъжичка и няма да имаш нужда от мен. Вече може би няма да се усмихваш така, както го правиш сега. Вече няма да се смееш когато ти пея "Хей ръчички". А аз така не искам да порасваш. Искам да си все такъв - малък, рус, синеок, любящ, невинен, с тръпчинки. А знам, че не мога да те спра. Защото ти сега спиш и растеш. Сигурно сънуваш нещо хубаво, сгушил се в синьото одеало. И утре ще се събудиш, ще дойдеш и мен да събудиш с муцунка забучена в лицето ми, ще закусиш кашичка и пак ще се качиш на количката. Ще си пуснеш любимата мелодийка, аз ще започна да офкам, защото ми е омръзнала. Сигурно пак ще вземеш телефона ми докато не гледам и ще изпратиш няколко празни смс-а на някого... Аз ще ти се скарам, ще те плясня през ръчичките, ще ти кажа повече да не правиш така... Ти отново ще направиш онази физиономия, сякаш съм разбила сърцето ти, ще започнеш да плачеш, ще протегнеш ръце да те прегърна... Хубавото е, че няма да помниш, че съм ти се карала. Но аз го правя, мъниче, защото те обичам. Защото не знам дали майка ти ти се кара, когато правиш бели, а трябва да се научиш.
Утре сигурно вече ще си голямо момче, здравичко, съдейки по количеството храна, което поглъщаш. Утре вече няма да искаш да седиш в скута ми, а сигурно и вече няма да се побираш там. И ми е толкова жалко.
И може би утре, обръщайки се към днес, ще усещам тъга и носталгия. Може би ще съжалявам, че си пораснал толкова бързо и не съм успяла да ти се нарадвам.
Затова днес...
Седни си в количката и си пусни онази заглушителна сирена... Нямам нищо против, щом те радва. Днес аз ще те целувам при всяка възможност и ще ти пея "Хей ръчички" и ще си играем на онази игра колкото пъти поискаш. Днес няма да ми тежи да те нахраня или да те приспя. Защото утре може би ще ми тежи, че не съм го правила достатъчно. Днес ще те прегръщам и ще се гоня с теб. И ще те науча да подреждаш онези кръгчета правилно. Днес нямам нищо против, че ми викаш Няня.
Обичам те, мъниче.
Имало е дни когато всички тук са се усмихвали, били сме щастливи. Някога. А сега сякаш времето е заличило това щастие и нищичко не е останало. Само един спомен и касети. И знам, че дори и да искаме, не можем да върнем времето, не можем да бъдем такива, каквито бяхме тогава.
И ти...
Ти седиш на коленете ми, сгушил си се в ръцете ми... Нека никой не смее да ми се кара, че те целувам прекалено често. Защото ще пораснеш. Вместо моите целувки, ще искаш други вече. Аз ще съм просто една леля със старомодни възгледи. И когато пораснеш ти ще знаеш името ми, а сега, това измисленото, е много по-хубаво, по-красиво е. Сега аз мога да взема лъжичка и да те нахраня, а само след няколко мига, ти вече сам ще държиш тази лъжичка и няма да имаш нужда от мен. Вече може би няма да се усмихваш така, както го правиш сега. Вече няма да се смееш когато ти пея "Хей ръчички". А аз така не искам да порасваш. Искам да си все такъв - малък, рус, синеок, любящ, невинен, с тръпчинки. А знам, че не мога да те спра. Защото ти сега спиш и растеш. Сигурно сънуваш нещо хубаво, сгушил се в синьото одеало. И утре ще се събудиш, ще дойдеш и мен да събудиш с муцунка забучена в лицето ми, ще закусиш кашичка и пак ще се качиш на количката. Ще си пуснеш любимата мелодийка, аз ще започна да офкам, защото ми е омръзнала. Сигурно пак ще вземеш телефона ми докато не гледам и ще изпратиш няколко празни смс-а на някого... Аз ще ти се скарам, ще те плясня през ръчичките, ще ти кажа повече да не правиш така... Ти отново ще направиш онази физиономия, сякаш съм разбила сърцето ти, ще започнеш да плачеш, ще протегнеш ръце да те прегърна... Хубавото е, че няма да помниш, че съм ти се карала. Но аз го правя, мъниче, защото те обичам. Защото не знам дали майка ти ти се кара, когато правиш бели, а трябва да се научиш.
Утре сигурно вече ще си голямо момче, здравичко, съдейки по количеството храна, което поглъщаш. Утре вече няма да искаш да седиш в скута ми, а сигурно и вече няма да се побираш там. И ми е толкова жалко.
И може би утре, обръщайки се към днес, ще усещам тъга и носталгия. Може би ще съжалявам, че си пораснал толкова бързо и не съм успяла да ти се нарадвам.
Затова днес...
Седни си в количката и си пусни онази заглушителна сирена... Нямам нищо против, щом те радва. Днес аз ще те целувам при всяка възможност и ще ти пея "Хей ръчички" и ще си играем на онази игра колкото пъти поискаш. Днес няма да ми тежи да те нахраня или да те приспя. Защото утре може би ще ми тежи, че не съм го правила достатъчно. Днес ще те прегръщам и ще се гоня с теб. И ще те науча да подреждаш онези кръгчета правилно. Днес нямам нищо против, че ми викаш Няня.
Обичам те, мъниче.
сряда, 11 януари 2012 г.
"Happy Birthday"
Well... I guess that's it. But it's OK. Again... not the end of the world. We manage. We survive. Through the pain and the heartbreak... Somehow we grow, we strengthen. Yeah, we are never the same but that is not necessarily a bad thing. So here's to change.
Here's to light-houses, water, cotton, trains, snow, shopping malls, gas, cakes, sugar, politics, stones, questions, tea, sisters, ships, ideas, private schools, books, old souls, hair, laughter, conversations and all the other great and not so great experiences.
Абонамент за:
Публикации (Atom)