Наистина... Колко бързо лети времето. Сякаш вчера бяха дните на книжките, на супичките от трева, на ластика. А днес вече си играем не с играчки, а със сърца.
Имало е дни когато всички тук са се усмихвали, били сме щастливи. Някога. А сега сякаш времето е заличило това щастие и нищичко не е останало. Само един спомен и касети. И знам, че дори и да искаме, не можем да върнем времето, не можем да бъдем такива, каквито бяхме тогава.
И ти...
Ти седиш на коленете ми, сгушил си се в ръцете ми... Нека никой не смее да ми се кара, че те целувам прекалено често. Защото ще пораснеш. Вместо моите целувки, ще искаш други вече. Аз ще съм просто една леля със старомодни възгледи. И когато пораснеш ти ще знаеш името ми, а сега, това измисленото, е много по-хубаво, по-красиво е. Сега аз мога да взема лъжичка и да те нахраня, а само след няколко мига, ти вече сам ще държиш тази лъжичка и няма да имаш нужда от мен. Вече може би няма да се усмихваш така, както го правиш сега. Вече няма да се смееш когато ти пея "Хей ръчички". А аз така не искам да порасваш. Искам да си все такъв - малък, рус, синеок, любящ, невинен, с тръпчинки. А знам, че не мога да те спра. Защото ти сега спиш и растеш. Сигурно сънуваш нещо хубаво, сгушил се в синьото одеало. И утре ще се събудиш, ще дойдеш и мен да събудиш с муцунка забучена в лицето ми, ще закусиш кашичка и пак ще се качиш на количката. Ще си пуснеш любимата мелодийка, аз ще започна да офкам, защото ми е омръзнала. Сигурно пак ще вземеш телефона ми докато не гледам и ще изпратиш няколко празни смс-а на някого... Аз ще ти се скарам, ще те плясня през ръчичките, ще ти кажа повече да не правиш така... Ти отново ще направиш онази физиономия, сякаш съм разбила сърцето ти, ще започнеш да плачеш, ще протегнеш ръце да те прегърна... Хубавото е, че няма да помниш, че съм ти се карала. Но аз го правя, мъниче, защото те обичам. Защото не знам дали майка ти ти се кара, когато правиш бели, а трябва да се научиш.
Утре сигурно вече ще си голямо момче, здравичко, съдейки по количеството храна, което поглъщаш. Утре вече няма да искаш да седиш в скута ми, а сигурно и вече няма да се побираш там. И ми е толкова жалко.
И може би утре, обръщайки се към днес, ще усещам тъга и носталгия. Може би ще съжалявам, че си пораснал толкова бързо и не съм успяла да ти се нарадвам.
Затова днес...
Седни си в количката и си пусни онази заглушителна сирена... Нямам нищо против, щом те радва. Днес аз ще те целувам при всяка възможност и ще ти пея "Хей ръчички" и ще си играем на онази игра колкото пъти поискаш. Днес няма да ми тежи да те нахраня или да те приспя. Защото утре може би ще ми тежи, че не съм го правила достатъчно. Днес ще те прегръщам и ще се гоня с теб. И ще те науча да подреждаш онези кръгчета правилно. Днес нямам нищо против, че ми викаш Няня.
Обичам те, мъниче.
Няма коментари:
Публикуване на коментар