Вие и вашите въжета. Вашите окови. Изморих се да се опитвам да вървя напред, а вие да ме дърпате назад. Всеки със своето въже, своята верига. А може би дори с по няколко. И ме задушавате, спирате кръвта ми, въздуха ми, живота ми. Спирате в мен всичко, което може да бъде спряно. А как да ви позволя? Не мога. А как да ви спра, не знам.
Но днес режа въжетата. Троша оковите. Защото не мога да се поддам на егоизма ви. Защото не ме дърпате назад за ме имате, а просто за да не вървя напред. За да ме разпокъсате на части.
Колко нелепо. Какви ги говоря. Та вие дори не знаете за въжетата и оковите. Не ви трябват части от мен. Цялата, всичката не ви бях нужна, а какво остава за някакви безполезни парчета, трохи.
Но това няма значение. Не е важно дали знаете за въжетата. Факт е че ги има. А аз не мога да го позволя. Защото вас не ви интересува къде съм и защо съм. Нито какво съм, какво бях, какво искам да бъда. Не е за вас да знаете как е умът ми, как се справя сърцето ми. Не мога да променя това. А може би и не трябва. Може би и не искам. Така ще си останат нещата - вие във вашия свят, аз - в моя. И може би така е по-добре, може би така всички ще бъдем по-щастливи. Е, щастливи не знам, но по-свободни определено.
Днес събирам всички парчета, разпиляни по всички краища на тази земя и режа всички въжета. Стига с това затворничество, пленничество. Никому не е нужно това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар