Жди меня

Жди меня, и я вернусь.
Только очень жди,
Жди, когда наводят грусть
Желтые дожди,
Жди, когда снега метут,
Жди, когда жара,
Жди, когда других не ждут,
Позабыв вчера.
Жди, когда из дальних мест
Писем не придет,
Жди, когда уж надоест
Всем, кто вместе ждет.

Жди меня, и я вернусь,
Не желай добра
Всем, кто знает наизусть,
Что забыть пора.
Пусть поверят сын и мать
В то, что нет меня,
Пусть друзья устанут ждать,
Сядут у огня,
Выпьют горькое вино
На помин души...
Жди. И с ними заодно
Выпить не спеши.

Жди меня, и я вернусь,
Всем смертям назло.
Кто не ждал меня, тот пусть
Скажет: - Повезло.
Не понять, не ждавшим им,
Как среди огня
Ожиданием своим
Ты спасла меня.
Как я выжил, будем знать
Только мы с тобой,-
Просто ты умела ждать,
Как никто другой.

Heroes and Nothingness

I should forget about it. The days of heroes are long gone. Of knights and princes, of noble men, of real men. Yes, of course there are probably exceptions to this but who am I fooling... I'm not the exception to any rule so I will probably not end up with an exception of a rule. But it's not even about that. It's not about boyfriends, it's not even about husbands and families and babies. It's about... ugh, it's gonna sound like a total cliche... it's about love. It's about the times when a man could just look at a women for hours, days, months, years, be in awe of her, love her from afar, being afraid and shy to touch her. He would simply think of her in the purest, most beautiful way possible, he would in a way worship her, get lost in her eyes, respect her enough to be honorable towards her.
And I'm stuck here between people who would never even look at each other with anything but contempt and hatred. And maybe I just wish someone loved me today. In that old fashioned type of way. As in being courted and wooed and given flowers and pretty words... But hey, who am I kidding? If that type of men did exist, they wouldn't be stuck here with me and my emptiness, my ridiculousness, my nothingness.

Всичко това

Не ми останаха красиви думи. Нищо красиво няма в падението. Сякаш някой ме излъга. Сякаш някой ми обеща куп неща, а нито едно не изпълни. И така докато не останаха само частички от добрата мен, онази мен на която и пукаше за всичко това. Сега... всичко е празно. Еднакво. Никакво. Само някакви мечти за бъдещето, а знам, че не мога да ги имам. Сега сама трябва да се справям, което не е проблем. Само едно не разбрах... Кога забравих, как загърбих, защо се предадох. Игнорирам вината и продължавам, ден след ден. Но не мога да избягам от нея. Никой няма да ми позволи. Веднъж ми казаха, че тя не е моя и аз много искам да е така. Но не знам. И няма кой да ми каже. Не остана кой да протегне ръка. А и защо са ми ръцете им... чистите, белите, перфектните. Или лицемерните. Моите не са нито едно от тези. Затова сама ще си вървя, с мръсните крака по мръсния път, по неправилния път, по единствения за момента път.