Някакви мисли

Растем. Само това успях да измисля. Или може би стареем. Както и да е, идеята е, че не сме същите вече. И това е страхотно... И не е... Вече сякаш има значение какво и кога ядем, колко вървим, колко спим... Но не ми е тук идеята. Просто... Оф не знам. Искам времето да може да лети, но само когато аз кажа. А е глупаво, нали? И ми се иска да знам защо хората от големите градове или поне хората, които аз не познавам, имат странни, красиви или просто по-различни фамилии... А тук всички са "Иванов, Петров, Димитров" и т.н. Аз нямам проблем с това, просто ми се иска да знам защо е така. Или защо часовникът ми винаги изостава, независимо от това колко пъти го навия с няколко минути напред... Е, сигурно има разумно обяснение, но аз не търся него. И макар и да сме различни, някои неща си остават все същите - мисленето се развива, разширява, но основата е това, което сме построили (или са ни втълпили) преди много години. Празни приказки, нищо повече. Важното във всичко това е, че растем. Или поне аз. Днес по-уверено гледам нагоре, по-очакващо се моля. Днес вече знам, че нищо не мога сама и това е толкова прекрасно - не ми се и налага. И съм благодарна. Повече отколкото мога да изразя с думи. Но може би ще успея с живота си. Надявам се. Със сигурност знам, че ще опитам, ще опитвам докрай, докато не се получи. Това е.