"Drops Like Stars"

Пътувах в автобус за София, на влизане в града заваля силен дъжд, загърмя. Небето беше сиво и мрачно, дори и да бях в добро настроение до тогава, тъмнината успя да си проправи път и към мислите ми. Куп ангажименти и задължения, изпити, несигурност относно бъдещето... Но след поредния завой по натоварените улици на столицата, тъй като седях до прозореца, пред мен се откри прекрасна гледка.

Дъжд, тъмнина, кални и мокри пътища, хората и колите също, всички сякаш също толкова мрачни колкото бях и аз... Но там в далечината, няколко сантиметра над хоризонта се виждаше яркото оранжево слънце. Беше огромно и величествено, сякаш светеше напук на мрака и сивото. Сякаш светеше за пръв път. Или за последен.

Замислих се...

Винаги вали. Или поне при мен. Винаги има нещо, което не е както ми се иска, нещо което ме разстройва или наранява... Дъжд колкото поискаш. Винаги. Но аз не съм от хората, които биха забили поглед в локвите. Винаги има и слънце. Не винаги се вижда. Понякога ме крепи само една мисъл - аз знам, че то е там и знам, че ако не сега, то утре ще изгрее. Или след два дена. Когато и да е, знам, че ще изгрее. И тогава забравям, че е валяло. Дори и да продължава да вали, очите ми гледат към слънцето. Колкото и жестока да е бурята, слънцето идва. Винаги. Дъждът не е вечен. От мен само се изисква да дочакам слънцето, да запазя радостта си и да не позволявам на бурята да се пренася в душата ми. И да помня, че няма винаги да вали.

Но дори и да се задържи дъждовно по-дълго, аз избирам да виждам капките като звезди.

Прекрасните

Аз не съм ти. Това всеки може да го види.

Нямам сините ти очи, блестящата ти усмивка, перфектната ти фигура. Понякога не съм и толкова уверена в себе си, колкото си ти. Ти сигурно притежаваш много от нещата, които бих искала да имам аз. Нямам и твоите възможности.

Но аз съм аз. И това което съм ще е достатъчно за когото трябва.

Ти си прекрасна. И аз също. По мой си начин, невидим мой начин. И няма да го доказвам пред никого. Той знае. Знам и аз.

Създадени от една и съща ръка, ние сме прекрасни.

Моята България

Не пиша това просто защото онзи ден беше 24 май, а защото от няколко години ми се въртят едни мисли в главата и най-после се реших да опитам да ги опиша. Не гарантирам, че ще успея - в ума ми картинката е толкова величествена, а някак си речникът ми е прекалено беден за нея. Но нека пробвам...

Преди няколко дни заведох чужденци на Мадарския конник (айде сега всички българи, които не знаят какво и къде е това да го google-нат, че да не ги е срам един ден някой ако ги попита =) Седнах на скалата, провесих крака над пропастта и отново ме заля онова чувство... на гордост, че мога да се нарека българка. Гледах прекрасната гледка - планините и Шумен в далечината, залязващото над тях слънце, зелените гори наоколо, чуваха се всякакви птички и дрезгавия глас на младо момче, което пееше "Кой уши байряка" долу в механата. Седейки върху руини от българска история аз си казах, че за мен няма значение какво казват хората за нашата държава, реших, че аз няма да обръщам внимание на негативното и аз самата няма да бъда негативна!

Аз се гордея с моята България.
Моята България, която макар поробена, убивана, измъчвана нито за миг не е посмяла да се откаже от борбата.
Моята България, която напук на всички опити да бъде разрушена и погубена, съществува и днес.
Моята България, която макар и незначителна за много хора по света, ще продължи да съществува и утре.
Моята България, която е запазила в себе си добри и качествени хора.
Моята България, с нейните младежи, които предпочитат да танцуват хора и да учат народно пеене, пред това да се кълчат на Лейди Гага и да припяват на Андреа.
Моята България с нейните гостоприемни жители, които дори и да нямат много, ще предложат на гостите си всичко, което притежават.
Моята България с нейния благозвучен език, с нейните поети, писатели, творци.
Моята България, която е събрала в себе си уникалната красота на планините и на морето.
Моята България с нейните четири прекрасни сезона, с нейните уникални традиции.
Моята България с нейната славна вековна история.
Моята България!

Чувствам се богата - аз съм родена тук, израснала съм по поляните на българското село, водейки козички на паша. Първата песничка, на която са ме научили е "Лиляно моме". Благодарна съм на Бог, че мога да нарека именно това кътче от планетата мой дом, моя родина. Благодарна съм на всички онези храбри мъже и жени, които през годините неуморно са се трудили и дори са положили живота си, за да мога днес да стоя гордо с ароматна българска роза в ръката, с любов в сърцето и красиви думи на устните - "Колко е прекрасна моята България!"

Рут 1:16-17

"Където идеш ти, и аз ще ида, и където останеш, и аз ще остана. Твоят народ ще бъде мой народ и твоят Бог - мой Бог. Където умреш ти, и аз там ще умра и там ще бъда погребана. Така да ми направи Господ, да! И повече да прибави, ако друго, освен смъртта, ме отдели от тебе."

Думи изговорени от жена към свекърва и... Прекрасни думи, които днес посвещавам на теб. Който и да си, където и да си, знай:

Където отидеш ти, и аз там ще отида. Където останеш - оставам и аз. Твоята земя ще бъде и моя, твоят дом ще обичам. Този прекрасен Бог, на когото служиш, винаги и за мен ще бъде Господар! Когато умреш искам с теб да дойда, до теб да легна. Само смъртта би се опитала да застане между нас, но тъй като служим на Възкресения имаме надежда, че като Него и ние ще живеем вечно... Така че дори и смъртта няма да успее да ни раздели!

Ти просто върви по пътя, който Той ти покаже, а аз ще вървя до теб.

"Without You"

Върти се в главата ми една песен и ме кара да се замисля... Има един страхотен, прекрасен Бог, който е на моя страна. Той може да направи да постигна всичко, каквото и да е то! Чрез Него имам сила за всяко нещо, мога да спечеля целия онзи свят, който Той държи в ръката Си. Но май не за това съм тук... Какво би станало ако не постигна нищо и в очите на хората съм един голям провал, една нула? Какво би станало ако получа всичко на света и пак съм празна, пак живея сиво? Затова днес се изправям и питам: Какво значение ще има ако имам всичко, освен най-ценното - душата, живота, любовта, Спасителя? Какво значение ще имат успехите, ако по пътя към тях забравя защо съм тук и за какво живея? Всичко е нищо за мен, ако не радва Неговото сърце. "Всичко мога да спечеля, но какво имам ако нямам Царя?" Запушвам ушите си за хорските гласове, които считат за недостатъчно добро образованието ми, знанията ми, мен самата... Защото знам защо съм тук, знам, че трябва да съм тук, тук и ще остана! Дори и нищо да не спечеля, дори по човешките критерии животът ми да е провал, но успея да се посветя на Живота, на Любовта, тогава бих била доволна! Тогава лягайки си всяка вечер бих била спокойна, че дори да не се събудя, не съм живяла напразно! Тогава всеки дъх би имал значение, всяка душа би била ценна, всеки миг би бил изпълнен с радост - аз не живея за себе си! И това е толкова прекрасно! И така... Всичко мога да имам, всичко мога да постигна, но без Него нищо не искам, нищо не ми трябва, нищо няма смисъл.

Звезди

Отново е тихо, както беше вчера и онзи ден...
Тъмно е. Небето сякаш най-после се наплака и сега е чисто. Бледи звезди само се виждат тук там, красиви звезди, които се опитват да разрушат тишината ми. Шепнат, припомнят ми минали дни. Но аз отказвам да слушам. Запушвам уши, забранявам им да ми говорят. Да, те са красиви и тогава бяха също, но не е време за звезди.

Прегръщам одеалото си, слагам глава на розовата възглавница и се надявам да не сънувам. Обичам да сънувам, но не днес, не сега. И утре не. След време - може би. Не знам. Сякаш никой не знае. Времето ще покаже ако има какво да се показва.

Затова просто заспивам и оставям в сигурни ръце всичко онова, което не контролирам, което не зависи от мен, всичко онова което искам. Заспивам и се надявам с мен да заспи и надеждата, скрита дълбоко в сърцето. Онази надежда, за която никой не знае, надеждата, за която мълча.

Тихо, звезди. Нека днес просто помълчим. Нямаме за какво да говорим, нямаме за какво да плачем. Днес вие си бъдете там, където сте и правете небето ми по-красиво, но не очаквайте от мен - нямам какво да ви дам. Не и сега. И аз ще мълча, ще живея както умея. Няма да ви чакам, но вие пак елате и ме изненадайте с още по-прекрасния си блясък.

Елате тихичко когато не ви очаквам и започнете нова приказка.

Зимен сън за мечти

Затварям и очи и започвам да мечтая...
НЕ!
Затварям очи и спирам да мечтая! Достатъчно съм мечтала! Живея сега, днес! За утре има кой да се погрижи! Изморих се от надежди и мечти, които водят наникъде. Забравям, спирам. Тук ще бъда цялата, а не разполовена на частици, които живеят ту в миналото, ту в бъдещето!
Приспивам всички мечти, всички надежди, всички трепети!

Избирам да не гледам назад, колкото и да е трудно. Миналото няма нищо за мен. Искам всичко наново да започна. Всичко. И дори когато се връщат мислите, които ме карат да обръщам глава, ще ги гоня, няма да им дам да пускат отново корени в мен. Но дори и нещо старо да се върне, няма да е същото. Обещах си. И на Теб също. Май при всички положения ще е ново, каквото и да е. Сега само ще се моля за мечти. Големи, силни, истински. И те нови. Мои.

Моята самота

Самота. Толкова страшна. Толкова пуста. Толкова сама.

Прегръщам я. Сигурно имам нужда от нея. Моя е. Не ми е любима. Но все пак е моя. Трябва ми.

Боря се с нея. Или по-скоро със себе си. С плачещата част от мен.

Неизбежна е. За момент всичко е. Тиха е. Толкова тиха.

Красива е. Не винаги. Не сега. Но утре ще бъде. Затова просто чакам. "Утре" ще дойде.

Тя не ме владее. Аз не съм нейна. Тя е моя. Не и позволявам да ме руши.

Тя е моята жертва. Нея имам. Нея давам.

Понякога с нея се събуждам. Понякога лягам с нея. Понякога и двете.

Има дни, които са пълни само с нея. Но си обещах. Ще се науча да ги обичам.

Ще науча сърцето си да не се плаши от самотата. Ще я превърна в красота на дните си.

Ще я запълня със смисъл. С радост. С чистота. Ще се науча да живея пълноценно и с нея.

Тя е важна. Тя има смисъл. Тя ме учи. Тя е подарък за мен. Втори шанс. Трети. Четвърти. Пети. Хиляден.

Затова я прегръщам. Тя не ме плаши. Не е по-голяма от мен. Не е по-голяма от Него.

Тя е просто инструмент в най-изкусните ръце. А аз съм шедьовър. Не сама по себе си. Може би и не сега.

Но ще бъда. Защото моят Създател прави всичко съвършено.

Дори и самотата.