Моята самота

Самота. Толкова страшна. Толкова пуста. Толкова сама.

Прегръщам я. Сигурно имам нужда от нея. Моя е. Не ми е любима. Но все пак е моя. Трябва ми.

Боря се с нея. Или по-скоро със себе си. С плачещата част от мен.

Неизбежна е. За момент всичко е. Тиха е. Толкова тиха.

Красива е. Не винаги. Не сега. Но утре ще бъде. Затова просто чакам. "Утре" ще дойде.

Тя не ме владее. Аз не съм нейна. Тя е моя. Не и позволявам да ме руши.

Тя е моята жертва. Нея имам. Нея давам.

Понякога с нея се събуждам. Понякога лягам с нея. Понякога и двете.

Има дни, които са пълни само с нея. Но си обещах. Ще се науча да ги обичам.

Ще науча сърцето си да не се плаши от самотата. Ще я превърна в красота на дните си.

Ще я запълня със смисъл. С радост. С чистота. Ще се науча да живея пълноценно и с нея.

Тя е важна. Тя има смисъл. Тя ме учи. Тя е подарък за мен. Втори шанс. Трети. Четвърти. Пети. Хиляден.

Затова я прегръщам. Тя не ме плаши. Не е по-голяма от мен. Не е по-голяма от Него.

Тя е просто инструмент в най-изкусните ръце. А аз съм шедьовър. Не сама по себе си. Може би и не сега.

Но ще бъда. Защото моят Създател прави всичко съвършено.

Дори и самотата.