Звезди

Отново е тихо, както беше вчера и онзи ден...
Тъмно е. Небето сякаш най-после се наплака и сега е чисто. Бледи звезди само се виждат тук там, красиви звезди, които се опитват да разрушат тишината ми. Шепнат, припомнят ми минали дни. Но аз отказвам да слушам. Запушвам уши, забранявам им да ми говорят. Да, те са красиви и тогава бяха също, но не е време за звезди.

Прегръщам одеалото си, слагам глава на розовата възглавница и се надявам да не сънувам. Обичам да сънувам, но не днес, не сега. И утре не. След време - може би. Не знам. Сякаш никой не знае. Времето ще покаже ако има какво да се показва.

Затова просто заспивам и оставям в сигурни ръце всичко онова, което не контролирам, което не зависи от мен, всичко онова което искам. Заспивам и се надявам с мен да заспи и надеждата, скрита дълбоко в сърцето. Онази надежда, за която никой не знае, надеждата, за която мълча.

Тихо, звезди. Нека днес просто помълчим. Нямаме за какво да говорим, нямаме за какво да плачем. Днес вие си бъдете там, където сте и правете небето ми по-красиво, но не очаквайте от мен - нямам какво да ви дам. Не и сега. И аз ще мълча, ще живея както умея. Няма да ви чакам, но вие пак елате и ме изненадайте с още по-прекрасния си блясък.

Елате тихичко когато не ви очаквам и започнете нова приказка.