"Drops Like Stars"

Пътувах в автобус за София, на влизане в града заваля силен дъжд, загърмя. Небето беше сиво и мрачно, дори и да бях в добро настроение до тогава, тъмнината успя да си проправи път и към мислите ми. Куп ангажименти и задължения, изпити, несигурност относно бъдещето... Но след поредния завой по натоварените улици на столицата, тъй като седях до прозореца, пред мен се откри прекрасна гледка.

Дъжд, тъмнина, кални и мокри пътища, хората и колите също, всички сякаш също толкова мрачни колкото бях и аз... Но там в далечината, няколко сантиметра над хоризонта се виждаше яркото оранжево слънце. Беше огромно и величествено, сякаш светеше напук на мрака и сивото. Сякаш светеше за пръв път. Или за последен.

Замислих се...

Винаги вали. Или поне при мен. Винаги има нещо, което не е както ми се иска, нещо което ме разстройва или наранява... Дъжд колкото поискаш. Винаги. Но аз не съм от хората, които биха забили поглед в локвите. Винаги има и слънце. Не винаги се вижда. Понякога ме крепи само една мисъл - аз знам, че то е там и знам, че ако не сега, то утре ще изгрее. Или след два дена. Когато и да е, знам, че ще изгрее. И тогава забравям, че е валяло. Дори и да продължава да вали, очите ми гледат към слънцето. Колкото и жестока да е бурята, слънцето идва. Винаги. Дъждът не е вечен. От мен само се изисква да дочакам слънцето, да запазя радостта си и да не позволявам на бурята да се пренася в душата ми. И да помня, че няма винаги да вали.

Но дори и да се задържи дъждовно по-дълго, аз избирам да виждам капките като звезди.