Kisses from another Katie

With a silent heart I walked. It smelled like rain, heavy clouds hid the sun. As I reached my bus stop small rain drops were falling here and there and soon they multiplied into hundreds, then thousands, millions... I was standing under the pouring rain, water dripping from my skirt, hair, nose. I didn't say a word. I just loved You. Right there, at that specific moment. All I could think of was how much I loved You. As the rain became more intense I slipped under the tree... But I made sure I wasn't completely sheltered - I had to feel the rain on my face. I had to. So I stood there with my soaking wet shivering body and my muddy feet. And I saw the picture. You spoke. The storm was fierce. And that is what life is going to be like. It is going to be wild, chaotic, unpredictable. I am going to have to stand alone and learn to be content in whatever it is You would have me have. But it will be beautiful and You are going to be there every step of the way. For the crying, for the leaping, for the breaking, for the trusting, for the praying, for the healing, for the anger, for the forgiving, for the loving... You are going to be there for all of this. You promised. Right there in the middle of the storm. The streets were flooded, people were miserably running around trying to find a place to hide and You gave me that peace which surpasses understanding. The peace of Your hand holding mine wherever I go, whatever I do. Because one thing was clear - life wasn't going to be the same anymore, but it would be Yours. And it would be glorious because You don't bother with making lives mediocre. I will try to quiet my mind and heart more often and listen to what You have to say because I've learned that only Your word matters.

Заедно

Думите ми пак останаха някъде далеч и не мога да ги намеря, или поне не намирам подходящите. Не знам как се получава така и защо.

Имаше чисти дни, в които сякаш бяхме щастливи, всички. И нищо нямаше значение - бяхме заедно, смяхме се и плакахме, бъркахме, но пак заедно и отново заедно се поправяхме. А сега всеки сам за себе си се бори. Чудим се защо нямаме сили... Ето защо - защото вече не се борим заедно, не бягаме заедно. Не знаем какво означава вече тази дума... заедно...
Всеки пада сам, сам се и изправя. Сам е щастлив, сам страда, сам плаче и дори и не помисля да поиска помощ, рамо, прегръдка. Нито пък му минава през ум да сподели щастието си с друг, победите... И така свикнахме, а не биваше.
И вече не сме същите, отдавна. Загубихме онази чистота, онова простосърдечие. Няма го вече детския поглед, безгрижието, няма го чувството "имам само един бонбон, хайде да го разделим". Толкова сложни станахме, че вече и самите ние не се разбираме. Нима това е замисълът?! Забравихме дори и със себе си да бъдем искрени. Не помним как да бъдем милостиви един към друг и да се обичаме точно такива, каквито сме. Не можем да се приемаме целите.

Не знам как да намеря път към онези минали дни. Толкова са далечни, бледи. А дали трябва? Дали има път, който да води към по-красиви мигове? Можем ли да го намерим? Бихме ли дръзнали да го потърсим? Бихме ли тръгнали по него, дори и да струва много?

Моля ви, кажете ми.

Не искам да бягам сама.

Не успяхме да се обикнем. Нямахме време за това. Не успяхме дори и имената си в дърво да издълбаем.
Затова и сега не си липсваме. Или поне аз на теб.
Не че има значение. Аз просто не мога да преценя дали такъв, какъвто си в главата ми, си истински. Или те измислих. Не помня.
Помня само дните. Помня, че бяха малко.
И нямахме време да се попитаме толкова неща. Не успяхме да проникнем в душите си, да разберем защо сме такива, каквито сме. А аз исках. Понякога си мисля, че все още искам.
Не знам дали искам да ме помниш или може би е по-добре да ме забравиш. И аз теб. Но още не мога.
Донякъде съжалявам, че не откри в мен каквото търсеше. Но съм свикнала.
И се радвам, че най-вероятно не четеш това. Та то е толкова глупаво.

Пак останах без дъх.

За която се умира

Непосилно е за мен да те нямам,
не знам как се живее така.
То живот може ли да се нарече
когато се извади от него любовта?

Трудно ми е да не си до мен,
а само в мислите ми, в плановете.
Все едно катеря планини,
а никога не стигам върховете.

И не знам вече къде да те търся,
толкова скришна за мене си ти.
Така искам да те видя, а не мога,
и без-теб-ието така ми тежи.

А други не искам, дори и да има.
Кажи ми - защо са ми те?
И сто сърца не могат да се сравнят
дори с частица на твоето сърце.

Като розата на Малкия принц -
имаш смисъл единствено ти!
За теб си струва да боли, да се страда,
струват си всички сълзи!

И дори и нищо друго да нямам,
никой друг на тази земя,
единствено ти си ми потребна,
само ти да ме чакаш удома!

Мила, чуй - колкото и да е трудно,
колкото и много да тежи
не самотата - само без-теб-ието...
Аз те търся, спокойна бъди!

Спи спокойно и сънувай,
не се терзай с мисли за мен.
Нека аз те търся, нека аз те намеря,
А повярвай - търся те всеки ден!

Сняг

Моля те, не ме моли

да дойда такава, сега.
Изчакай ме още мъничко -
просто изчакай снега.

Изчакай да стана по-силна,
да порасне в мене сърце,
чисто, смело и достойно
за твоите силни ръце.

Нека се науча да бъда
всичко от което се нуждаеш.
Остави ме аз да изцеля
раните, за които не знаеш.

Красотата има нужда от време,
чувала съм да се казва.
Моля те, дай ми само това -
малко време да порасна.

Да науча сърцето да обича,
Дивото в мен да опитомя.
Дай ми време сама да бъда,
Надеждите си да успокоя.

И тогава само твоя ще съм,
Само за теб ще е мойта душа.
Моля те, бъди търпелив.
Просто изчакай снега.

תִּקְוָה

За всичко, което случи се вчера
днес благодаря ти от сърце,
за това, че се разтвориха смело
за мен твоите ръце.

И макар това да е рядкост,
макар да не ме прегръщаш всеки ден,
остава си специална всяка
прегръдка, запазена за мен!

Благодаря за разходките дълги,
за светулките край реката,
че ме държа за ръка докато заспивах,
че ми обясняваше за името на луната.

Знам, че съм трудна за обичане,
но някак си, не знам как - ти успя,
да видиш дори във бунтарчето
красотата на една дъщеря.

Знам - не харесваш полата, косата,
и на гардероба отворената врата.
Но аз ти благодаря, прекрасен си!
Боря се за твоята душа!

Благодаря ти за всяка тревога,
с която научи ме да бъда това,
което съм днес и утре ще бъда -
научи ме да бъда жена!

Сигурно никога не би предположил,
че бих написала за тебе стих.
но аз не само рими - душата си
на теб, да точно на теб посветих!

Защото благодарна съм истински,
че дори когато онези думи коварни изрежда,
без даже сам да разбереш, без да искаш,
ти наричаше ме твоя надежда!


02.07.2012г.
Честит рожден ден тате