Не успяхме да се обикнем. Нямахме време за това. Не успяхме дори и имената си в дърво да издълбаем.
Затова и сега не си липсваме. Или поне аз на теб.
Не че има значение. Аз просто не мога да преценя дали такъв, какъвто си в главата ми, си истински. Или те измислих. Не помня.
Помня само дните. Помня, че бяха малко.
И нямахме време да се попитаме толкова неща. Не успяхме да проникнем в душите си, да разберем защо сме такива, каквито сме. А аз исках. Понякога си мисля, че все още искам.
Не знам дали искам да ме помниш или може би е по-добре да ме забравиш. И аз теб. Но още не мога.
Донякъде съжалявам, че не откри в мен каквото търсеше. Но съм свикнала.
И се радвам, че най-вероятно не четеш това. Та то е толкова глупаво.

Пак останах без дъх.