Имаше чисти дни, в които сякаш бяхме щастливи, всички. И нищо нямаше значение - бяхме заедно, смяхме се и плакахме, бъркахме, но пак заедно и отново заедно се поправяхме. А сега всеки сам за себе си се бори. Чудим се защо нямаме сили... Ето защо - защото вече не се борим заедно, не бягаме заедно. Не знаем какво означава вече тази дума... заедно...
Всеки пада сам, сам се и изправя. Сам е щастлив, сам страда, сам плаче и дори и не помисля да поиска помощ, рамо, прегръдка. Нито пък му минава през ум да сподели щастието си с друг, победите... И така свикнахме, а не биваше.
И вече не сме същите, отдавна. Загубихме онази чистота, онова простосърдечие. Няма го вече детския поглед, безгрижието, няма го чувството "имам само един бонбон, хайде да го разделим". Толкова сложни станахме, че вече и самите ние не се разбираме. Нима това е замисълът?! Забравихме дори и със себе си да бъдем искрени. Не помним как да бъдем милостиви един към друг и да се обичаме точно такива, каквито сме. Не можем да се приемаме целите.
Не знам как да намеря път към онези минали дни. Толкова са далечни, бледи. А дали трябва? Дали има път, който да води към по-красиви мигове? Можем ли да го намерим? Бихме ли дръзнали да го потърсим? Бихме ли тръгнали по него, дори и да струва много?
Моля ви, кажете ми.
Не искам да бягам сама.
Няма коментари:
Публикуване на коментар