Небе

Пречим на всичко що издига се нагоре,
не искаме млякото да изкипи,
пречим на хвърчилата и балоните,
не позволяваме човекът да лети.

Не говоря тук за самолети,
става дума за човешката душа,
която просто иска от птичи поглед
да погледне, да разгледа света.

Само за миг да излети,
отгоре да докосне върховете,
на облаците да се наслади,
на моретата и ледовете.

И пак да слезе -
неизбежно сякаш е това.
Знаем, не сме създадени за полет,
а за любов, спомени и самота.

Но дори за миг не можем да се извисим,
да разперим невидими крила,
да позволим на вятъра да ни покаже
раждането на една зора.

Или раждането на душата на дете,
или как създават се мечти,
или как заспиват последните надежди,
как съвсем угасват бледите звезди.

С окови приковали сме се тук
и не смеем очи да издигнем дори
И вървим наведени и тежки
и оставяме грозни пътечки-следи.

И безкраен е този кръговрат -
от бебе до старец така...
Никога не летим, не се реем,
а тайно мечтаем за небеса.