Просто...

По-сложна,
не толкова нелепо простовата.
Магнетично красива,
истинска, моя си,
цветна.
И сива,
безметежна,
ако трябва безименна,
есенна, лятна
и всякаква.
Валежна и слънчева в едно.
Сериозна
и малко смешна.
И боса и в плюшени чорапи.
Една такава на забавен кадър,
с магически поглед,
макар и кафяви очи.
С коси, много коси
и все луди и разпиляни.
Като самодива,
не прекалено странна,
не луда...
само дива.
С рокли и звезди
и вятър и трева.
Безкрайна.
Бездънна.
С искри
и една мечта.
Не, с пет.
Със снежинки по устните,
скреж по пръстите
и роса по бузите.
С луна в дланите,
и изцеление в раните.
Тиха.
С много много прегръдки,
много от всичко
и много за всички.
С мирис на море,
и още пясък по краката.
и без страхове
и без "не".
Със стръкче зелено в очите
или две стръкчета.
Мъничко.
Изстрадана.
С цели галактики в ума.
С музика в думите,
и в душата - мелодии
и с приказки в покрайнините на сърцето
и с щастие по лицето.
Несвойствена.
Ненавременна.
Неслучайна.
Изплакана.
Чакана.
Измислена.
Успокояваща.
Бяла.
Изговорена.
Сънувана дори.
Може би.
Пясъчна.
Без надежди за несбъдване.
Небесна.
Може би ангелска.
Или по-скоро човешка,
много човечна.
Земна.
Чуплива.
Себе си.

I don't wish upon stars. I close my eyes and don't even dream. But that's ok. I wouldn't want to dream. Not now. Not lately.
I'm senseless. I don't hurt. I'm simply lost. In all of this, in you, in me, in nothing.
I'm not me. I don't cry. I don't care. I don't feel. No.
I don't count rain drops and the dust on my shoes. I don't remember. I settle.

математики

Никой не ме разруши цялата.
Никой със замах не ме събори отраз.
Всички по малко.
Дума.
Очи.
Лед.
Забележка.
Който както умее.
Всеки даде най-доброто от себе си.
Но накрая аз си събрах липсите...
Събрах си мъките, лъжите, спомените, обещаните радости, свалените звезди, самотите, очакваните изненади, солените ридания, дните на самоутеха...
Събрах си подаръците, парчетата любов, цветята, тайните...
Събрах си всичко раздадено.
Събрах ги и получих себе си.
Това съм аз.
Сбор от празнини, сума от въздишки и разрухи.
Минус малко сърце, останало да бие и кърви, за да може следващия път пак да боли...
За да има после пак какво да събирам.

Нямам...
Просто нямам...
Нямам дълбочини, на които да се възхищаваш.
Нито очи, за които стихове да пишеш.
Нямам искри в душата,
само въглени - спомени от някогашен огън.
Нямам и алени устни,
които да запленят, да изпепеляват.
Нямам мечтите, нито мира
на онези красивите, силните.
И не гледам през погледа на радостта,
тишината ми остава си нечута.
Всички само думите слушат
и мислят си "Толкова шумна!",
а вътре е шепот... и здрач.
Вътре никой не знае какво е,
а то не е и много.
И дори и никой да не погледне,
нищо няма да изгуби.
Никой не е изживял живота си напразно
ако не е докосвал мен.
Дори може би е по-добре -
аз и моите преструвки,
моята нежелана искреност,
моята прекалено-многост
(или малкост, който както иска)
...
Не знам.
Не искам да си спомням, за дните пълни със надежди.
Защото сегашните не са.
Аз даже нямам дни.
Имам минути, няколко истински,
останалото е лъжа
и самосъжаление.
В останалото време спя,
мъничко говоря
и гледам през прозореца.
И това е.
Друго нямам.
Не знам дали някога ще имам.
Нямам изкуство, успехи, смехове.
Всичко остана някъде там.
Раздадено, разпиляно.
Сега едно остана...
Аз.
Аз и празните ръкави.
И така ще си остане.