Нямам...
Просто нямам...
Нямам дълбочини, на които да се възхищаваш.
Нито очи, за които стихове да пишеш.
Нямам искри в душата,
само въглени - спомени от някогашен огън.
Нямам и алени устни,
които да запленят, да изпепеляват.
Нямам мечтите, нито мира
на онези красивите, силните.
И не гледам през погледа на радостта,
тишината ми остава си нечута.
Всички само думите слушат
и мислят си "Толкова шумна!",
а вътре е шепот... и здрач.
Вътре никой не знае какво е,
а то не е и много.
И дори и никой да не погледне,
нищо няма да изгуби.
Никой не е изживял живота си напразно
ако не е докосвал мен.
Дори може би е по-добре -
аз и моите преструвки,
моята нежелана искреност,
моята прекалено-многост
(или малкост, който както иска)
...
Не знам.
Не искам да си спомням, за дните пълни със надежди.
Защото сегашните не са.
Аз даже нямам дни.
Имам минути, няколко истински,
останалото е лъжа
и самосъжаление.
В останалото време спя,
мъничко говоря
и гледам през прозореца.
И това е.
Друго нямам.
Не знам дали някога ще имам.
Нямам изкуство, успехи, смехове.
Всичко остана някъде там.
Раздадено, разпиляно.
Сега едно остана...
Аз.
Аз и празните ръкави.
И така ще си остане.