Ако можех да те заключа в ръцете си, между пръстите си. Да те скрия в дланите си завинаги. Ако можех да премахвам тревогите ти както вятър отвява дим.
Ако можех да ти дам най-доброто от себе си или най-доброто от всичко...
И след това още и още!
Ако можех да те накарам винаги да ме гледаш така!
Ако можех да помня всяка дума, всяка усмивка...
Ако можех да ти покажа, че дори когато не съм добра, пак те обичам.
Ако можех да ти обясня, че нищо не правя за да те нараня.
Ако можех да обгърна цялата ти превъзходност и да си я сложа в кутийка, за да имам за дъждовни дни...
Ако можех да съм сигурна, че ще бъдеш тук и утре. И че и аз ще съм тук.

Но не мога.

Затова те прегръщам днес. Много.

"Няма да останеш без цветя."

Но случи се така, че след като дълго бе вървял сред пясъците, скалите и снеговете, малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.
— Добър ден — каза той.
Беше стигнал до градина с цъфнали рози.
— Добър ден — казаха розите.

Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цветче.
— Кои сте вие? — попита ги той смаян.
— Ние сме рози — казаха розите.
— А! — рече малкият принц.
И се почувствува много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена от тоя род в цялата вселена.
А ето, че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!
...
А след малко си каза: „Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено в света цветче, а съм притежавал една обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги — с всички тия неща аз не съм никакъв голям принц…“ И легнал на тревата, той заплака.

Никога

Не знам защо ме наричаш така,
нито какво виждаш във мен.
Не знам и какво те кара
да се връщаш тук всеки ден.

Може би е само едно
или половинка дори...
Но каквото и да е,
моля те - добре го запомни!

Запомни го и го заключи в душата.
Не позволявай никой да го заличи,
защото утре пак ще бъда нелепа,
глупава, жалка, с кафяви очи.

И когато се случи това -
когато започна да горча,
да омръзвам, да хленча,
да казвам безсмилени неща...

Тогава отвори си отново душата
и извади от там онова,
което кара те сега така да ме гледаш,
сякаш съм единствената на света.

И спомни си, че била съм прекрасна,
достатъчна... Всичко съм била.
И вместо да ме убиваш с думи...
да ме прегърнеш нежно ела.

Кръгове

Стоиш пред мен и ме гледаш
през блясъка на синия цвят
и дори не забелязваме всички онези,
които шумно край нас си вървят.

И в двете глави един въпрос има само,
и ни мъчи - всяка секунда, всеки час
и със поглед един друг се питаме:
ще има ли кръг и за нас?

Ще има ли планини и скали,
залези, гори и вода?
Има ли смисъл да се чакаме?
Имаме ли сили (и желание) за това?

Ще има ли още такива вечери,
в които заедно да плачем без сълзи?
Или тук по отделно продължаваме -
аз някъде на юг, на север - ти?

Но никой сякаш не знае,
не знаем и ние самите.
Затова уморени и тихи
оставяме въпроса в горите.

И слизаме долу към шумния град,
рамо до рамо, ръка за ръка.
Мълчаливо, умислено, сложно...
Дали ще вървим дълго така...

Нищо.

"Толкова красива".
Чувам "никаква".
И е така.
Знам, че не съм.
Ставам за главоболия.
За омръзване.
Или липсвам когато не трябва.
Все тая.
Важното е, че...
Няма такова.
При мен важни неща няма.
Това е всичко.
И после свършвам.
Спирам.
Само до тук съм.
И после е нищо.
Абсолютно нищо.
Дори и привкус не остава.
Нищичко.
Не остава спомен.
Следи не оставям.
Когато ме няма вече никой за нищо не съжалява.
Не липсвам.
Забравима съм.
И то без усилия.
Не оставям рани след себе си.
Няма белези.
Всичко е толкова лесно с мен.
Идваш.
Стоиш колкото поискаш.
Заминаваш си.
Не помниш нищо.
Дори и името ми.

А аз...

Нищо.