Но случи се така, че след като дълго бе вървял сред пясъците, скалите и снеговете, малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.
— Добър ден — каза той.
Беше стигнал до градина с цъфнали рози.
— Добър ден — казаха розите.

Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цветче.
— Кои сте вие? — попита ги той смаян.
— Ние сме рози — казаха розите.
— А! — рече малкият принц.
И се почувствува много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена от тоя род в цялата вселена.
А ето, че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!
...
А след малко си каза: „Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено в света цветче, а съм притежавал една обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги — с всички тия неща аз не съм никакъв голям принц…“ И легнал на тревата, той заплака.