Тенекиена аз

Написах хиляди любовни стихове
и сега остана в мене празнота...
Та светът има нужда от промяна
и аз не мога, не бива да мълча!

Аз искам да напиша нещо голямо,
истинско, революционно дори!
Трябва да вдъхна на някого вяра!
Трябва да върна нечии мечти!

Трябва смело да привдигна някого!
Трябва геройски за нещо важно да умра!
Трябва да се боря непрестанно за слабите!
От добрина трябва да се уморя!

А осъзнавам днес много добре -
не се крие спасител в моята душа...
Та аз съм толкова малка и едва успявам
да се преборя с шала си през есента...

И се спъвам в собствените си обувки,
и мечът на борбата непосилен е за мен...
Като тенекиена лъвица чакам
смело сърце да получа някой ден!

Чувам викове на слабост и тъга,
а тенекиената пъзла в мен обръща
ръждясалата си глава назад и тръгва
по жълтата пътечка да се връща...

И когато видя огледало бягам,
да не би да видя безсърдечната страхливка,
скрила се толкова дълбоко и тихо
зад лъвската горда усмивка...


             ------------


Но почакайте! Аз още съм жива!
Все още тая надежда - малка, една,
че някой ден, някак незнайно си как
ще спечеля тази свирепа война!

Войната срещу самата себе си...
Срещу шала, гордостта и страха.
И дано след това смелост ми остане
да се боря за истински важните неща!

Съкровище

Едно съкровище кристално синьо. 
Едно на точки цялото, босо...
Дето все му е наопаки тениската.
Едно златножитесто русокосо...

Едно спящо до мене съкровище,
проправило си път в едничкия ми сън.
Едни ръце, които ме посрещат с прегръдка,
която би стоплила и есента навън.

Една мечта, чакана дълго,
една приказка крита за мен...
И едно сърце... и стига ми толкова.
И един дъждовен и студен ден...

И през нощта една целувка по челото
и топлите пръсти в едната ми ръка...
И едно цвете във вазата и мирис на чай,
и една срамежлива усмивка сутринта.

И толкова.

Един живот изживян съкровищно,
на един дъх в една цъфнала ръж...
И едно обещание за споделени старини...
Една обич, едно съкровище, един мъж.