Гретел

Гретел ронеше след себе си трохички,
искам и аз така - нещо да остане...
Да не изчезна съвсем като  ме няма...
а нямам богатство, злато, имане...

Затова ръся след себе си букви
сплетени на стихчета несръчно.
И хубавото е, че всеки ще може
да стигне до мен ако му стане мъчно.

Може би така ще ме запомнят
и няма да изгубя пътя към дома...
Затова пиша - да оставя пътечка
да води сред непрогледната тъма.

А дано и друг по нея се намери
и по-ясен пътят му да стане.
Затова ръся букви, запетаи и точки...
Това са моите трохи, моето имане...

Капка надежда

Надеждата ми капе от очите -

от миглите ми тихичко се свлича

и се стича студено по страните 

и в локвички ръцете ми облича.

В шепички събирам си я цяла -

не мога да загубя и частица от нея.

И стискам здраво до последен миг,

да не би и капчица само да разлея.

И знам, че Дъждът ще помогне -

ще вложи още вяра във дните.

И ще има надежда в сърцето

дори когато е свършила тя във очите.

Къдрави лунички

Сега съм тиха и не бързам,
но сгушената обич в мене пита -
успя ли с всички тези редове
да ти покаже колко те обича...

И понеже думичките ми са малко,
а нямам цветя, лунички и пици,
да, глупаво ще прозвучи, но аз
реших да те обичам със къдрици.

Във всяко завойче на косъм съм вплела
обич за бели, черни и розови дни.
Така, че каквото и да е небето над нас
винаги да бъдеш обичан ти.

От тук до звездите, но не в права линия,
а на зиг-заг, на много къдрички.
За да остане любов и за двамата
дори ако свършат всички лунички.

КОГАТО

Има те само в моите мисли,
в сънищата на непоправим оптимист,
в надеждите на малко момиче
и в рамките на този стар лист.

Едва те вписвам - другарче, мъниче,
мое бъдеще огромно, мое скромно сега...
Но как да пиша за всичко и всички,
без да се опитам някак и теб да побера...

Та ти си мечтата, лудата, смелата,
мой малък страх, моят плам,
моя радост несбъдната, чакана...
"ако"... НЕ! "Когато"... не знам...

Но дори и само тук да останеш,
ще съм щастлива - знам, че те има!
Винаги! За мен! За нас!
Мечта огромна колкото за трима...

Ноемврийска есен

Днес е есен и на мен ми се върви
из жълти есенни гори
и ми се живее с теб по-лудо
и по-хубаво и по-есенно дори.

И ми се държат мънички ръчички
и не ми се спи даже за миг!
Не ми се изпуска и секунда от теб
и на есенния вятър бурния вик.

Мисли ми се за малък дом
с два шкафа за обувки и саксии,
със смях и снимки по стените
и в мивката вечно неизмити чинии.

Ей така, есенно ми се живее
със залепнали по ботушите листа,
с топлината на две студени длани
и завити в шалчета деца.

И толкова много така ми се живее,
че ето, тръгвам, започвам сега!
Дори няма да завършва този стих
да не би да изпусна есента...

Нека градът...

Градът заспиващ и притихнал  шепне
историите на своята съдба.

Прибрал и последните си минувачи,

кротко сгушил се в снега...

Вечно сив и сякаш никому ненужен,

забравен, студен и уморен,

скован от мъка, тъй безнадежден,

все по-унил от ден на ден...

Забравил радост, сякаш не усетил

никога ни ласка, ни любов,

омърсен, отчаян и виновен...

умира със неизживян живот. 

И аз, тиха и смирена, също шепна,

отварям устните едва-едва

и мъничка молитва изговарям - 

"Нека и за тебе има светлина!"

Нека почувстваш милостта огромна,

спускаща се от сивото небе.

Нека видиш, че си желан и чакан -
на велик Баща свидното дете.

И нека надеждата ти се завърне,
нека радост улиците ти залее,
за да може минувачът не да шепне,
а за обич и спасение да пее.

Вечната

Прах покрива непрочетените книги,

прах по мен, по сънищата стари,

и изписаните със мечти тефтери

и по никому ненужните ми мемоари.

И със сълзи на очите си признавам,

че успя да прашаса и тя дори - 

черната книга, която за миг
ми бе откраднала всички сълзи.

Онази, която ме чака и днес,
да я поискам, да имам нужда от нея.
Която ме учи на доблест и чест,
да умирам смело и смело да живея.

Вечната, изпълнена със милост,
в която намирам сила за живот.
В която скривам своите копнежи
и пия от безкраен извор на любов.

Онази, незабравена, незабравима,
която ми напомня едничката ми цел -
да открия всичките богатства,
които в нея Авторът е вплел.

И така, четейки нея и Него да открия -
Бог разкрил се в моите ръце...
А в Неговите, сигурна съм, ще намеря
добре запазено и своето сърце.

Умея да обичам истински,
с цялото сърце и във захлас,
неегоистично и дори безкрай,
и без сили и дори без глас.

Усъвършенствах вече тази дарба,
но дойде и този неочакван ден -
ти се появи и толкова красиво ме научи
какво е някой да обича мен!

Тиха самодива

Луда боса самодива
скита се в моята душа.
И се чудя и се питам днес
трябва ли да я опитомя.
Вечер аз чета на нощна лампа,
а дивачката обича лунна светлина.
Аз ям с вилица и нож, а тя
в шепички събира изворна вода.
Мен будилникът събужда сутрин.
Тя става при първия петел.
Аз ходя на кино с приятели.
Тя дели тайни с полският орел.
Аз нося риза и костюм.
Тя облича се в цветя
и се рее в облаци-памук,
а аз само с самолет летя.
За галерия купувам си билет
ако искам да видя нещо диво.
А птиците и слънчогледите на Ван Гог
тя гледа сутрин и вечер наживо.
Аз се возя в метро и трамвай.
Тя препуска на гърба на сърна.
Аз ходя на концерти, а за нея
е отделна песен всяка морска вълна.
Аз сутрин си връзвам косата.
Тя си плете цветен венец.
Аз слушам Павароти и Бочели,
На нея славеят е любимият певец.
Аз спя на меко и удобно легло.
Тя си постила пролетна трева.
За мен минералната вода е в магазина,
а тя се къпе в планински езера.
Аз използвам свръх модерен телефон.
Тя още праща по гълъби писма.
Аз всеки ден се люшкам в асансьор.
Тя люлее се на гроздова асма.
И всеки ден ме предизвиква нагло
да забравя, че съм зряла и голяма,
да живея само тук и само сега
сякаш утрешния ден го няма.
Чудя се дали можем така да живеем.
Коя ли ще надделее накрая?
Тя - с нейната безкрайна дива гора
или аз - с моята малка спретната стая...
И ми се плези от огледалото по детски,
и се присмива на стегнатия кок.
И рошава, със зелени стъпала
прави пирует, колело и скок.
И изчезва някак изведнъж.
Всъщност ми е по-спокойно така -
без нейната лудост и страст...
но съм и някак по-двойно сама.

Да, коренно различни сме с нея,
и все пак сме неразделно цяло.
Тя - дивачката и аз - тихата,
двете скрити в едно тяло.

Парчета сърце

Тихо събрах счупените надежди
в малките си непохватни ръце.
И никой друг всъщност не разбра,
че това са парчета от моето сърце.

И нищо че парчетата оставиха
следи по кървавите длани...
За да помня и за да се науча
всъщност са необходими рани.

Мечта

Построих си детска мечта -
от сапунени мехури и смях.
Но беше толкова крехка и малка,
че бързо превърна се в прах.

Построих си мечта от надежди -
стари, нови, забравени, смели.
Но и тя под тежестта на живота
остана без смисъл, без цели.

Построих си планинска мечта,
мила, с музика през есента,
но стигнала предела си и тя
с първия влак ме остави сама.

Построих си мечта от звезди,
морски бриз и захар със чай.
Но не успяла дори да започне
бързо стигна до своя край.

Останах на улицата.
Този строеж ме умори.
Затова реших, че е най-добре
по-опитен от мен да строи.

Той строеше бавно и мъдро,
майсторски - камък по камък.
И не след дълго ми показа -
огромен приказен замък.

Невиждан, само за мен!
Целият направен от луна.
И от тогава насам си живея
във единствената истинска мечта.

Във нея вярвам и съм сигурна,
в Онзи, Който ми я построи -
тя не е временно пристанище -
тя е вечна, тя ще устои!

Ти...

Знаеш ли колко обич съм скрила
зад невзрачните кафяви очи?
Знаеш ли колко нежност зарових
в заплетените си рошави коси?

И колко грижа по пръстите пръснах...
И колко упоритост в мойте малки нозе...
Колко прошка заключих във устните,
колко труд в слабите ръце...

За да има винаги за теб любов,
да усещаш нежност в коварния град!
И да не останеш сам срещу света
и да не чувстваш студ, умора, глад!

И за да не ходиш със товара на вината
просто устни до мойте тихо долепи.
И ще сме си тъй със тебе вечно двама -
аз - влюбена лудо, лудо обичан - ти!

Пролетни цветя

Толкова лесно е да изгориш хартия,
цялата изписана със чудеса.
Драсваш клечицата и превръщаш в пепел
животът на една безсмъртна душа.

Затова реших да пиша вече не във книжка,
чиито страници да се разхвърчат.
Реших да използвам необятната гора,
за да не успеят поезията ми да заличат.

Реших да пиша по листата на дървета -
бук, череша, дъб, дори върба...
Със мастило от капчици сълзи
да се разкрия цяла пред света.

А наблюдателите ми се смяха само:
"Глупавата, пише по есенни листа..."
И те и аз гледахме унило как
отвява стихосбирките ми есента...

Но всички те си тръгнаха тъй бързо.
А стиховете - изпопадаха си по земята.
Валя ги дъжд свирепо, трупа ги снега,
но в семена превърна пролетта листата.

И по калната още заскрежена пръст
поникнаха малки бисери-цветя -
моите стихове, моите песни,
надеждите на момичешката ми душа.

И от тогава всяка пролет пак поникват,
без значение че умират всяка зима.
Никой не разбра, че пиша по листа,
за да може пролетта цветя да има...

Къща

Не съм различна всеки ден.

Не крия във сърцето чудеса.

Толкова пустинен и равнинен всъщност

е релефът на моята душа.

Не знам за извори на вечна младост.

Не предлагам и дълбоки пещери.

Морета няма, нито океани бурни,

нито вълнуващи високи планини.

Равнина съм - простовата и безлюдна.

Локви в стари стъпки, тук-таме трева,

а останалото сива и безплодна пръст

и сиви облаци обвити във мъгла.

Не летят и птици над тази пустиня.

Не блестят звезди в това небе.

И цветя отдавна не растат тук -

в тази изгубена земя кой знае къде.

Който веднъж, заблуден тук озовал се,

си тръгва бързо и никога не се връща.

Затова те обичам и ти благодаря,

че реши точно тук да бъде твоята къща.

Мама

Не съм прекарвала със теб рождените си дни.
Растейки не съм държала тебе за ръка.
И през тези цели 20 (и две) години
не ти си сплитала буйната ми кафява коса...

Но си била заета с неща далеч по-важни!
Вместо мен за ръчичка си водила малък юнак,
целувала си русо чело и червени бузи,
превързвала си разбитите му колене пак и пак!

И мълчаливо си търпяла - мъжка майка!
А вечер може би тихо си ронила сълзи...
И за сина си давала си мило и свидно...
Заради неговите загърбила своите мечти...

А сега го виж - силен, саможертвен мъж...
Вече не е малкото лунно дете...
Няма нужда за ръчичка да го водиш
нито да превързваш разранени колене...

Малкият юнак, до скоро сгушен в скута,
вече не може да се побере в твоите ръце.
Онзи, който носеше тревоги и борби
вече носи непреклонен дух и мъжко сърце.

Затова благодаря за всяка неизплетена плитка,
дори за всеки пропуснат рожден ден...
Благодаря ти, мамо, че вместо това неуморно
си градила най-прекрасния мъж за мен!