Къдрави лунички

Сега съм тиха и не бързам,
но сгушената обич в мене пита -
успя ли с всички тези редове
да ти покаже колко те обича...

И понеже думичките ми са малко,
а нямам цветя, лунички и пици,
да, глупаво ще прозвучи, но аз
реших да те обичам със къдрици.

Във всяко завойче на косъм съм вплела
обич за бели, черни и розови дни.
Така, че каквото и да е небето над нас
винаги да бъдеш обичан ти.

От тук до звездите, но не в права линия,
а на зиг-заг, на много къдрички.
За да остане любов и за двамата
дори ако свършат всички лунички.

КОГАТО

Има те само в моите мисли,
в сънищата на непоправим оптимист,
в надеждите на малко момиче
и в рамките на този стар лист.

Едва те вписвам - другарче, мъниче,
мое бъдеще огромно, мое скромно сега...
Но как да пиша за всичко и всички,
без да се опитам някак и теб да побера...

Та ти си мечтата, лудата, смелата,
мой малък страх, моят плам,
моя радост несбъдната, чакана...
"ако"... НЕ! "Когато"... не знам...

Но дори и само тук да останеш,
ще съм щастлива - знам, че те има!
Винаги! За мен! За нас!
Мечта огромна колкото за трима...

Ноемврийска есен

Днес е есен и на мен ми се върви
из жълти есенни гори
и ми се живее с теб по-лудо
и по-хубаво и по-есенно дори.

И ми се държат мънички ръчички
и не ми се спи даже за миг!
Не ми се изпуска и секунда от теб
и на есенния вятър бурния вик.

Мисли ми се за малък дом
с два шкафа за обувки и саксии,
със смях и снимки по стените
и в мивката вечно неизмити чинии.

Ей така, есенно ми се живее
със залепнали по ботушите листа,
с топлината на две студени длани
и завити в шалчета деца.

И толкова много така ми се живее,
че ето, тръгвам, започвам сега!
Дори няма да завършва този стих
да не би да изпусна есента...

Нека градът...

Градът заспиващ и притихнал  шепне
историите на своята съдба.

Прибрал и последните си минувачи,

кротко сгушил се в снега...

Вечно сив и сякаш никому ненужен,

забравен, студен и уморен,

скован от мъка, тъй безнадежден,

все по-унил от ден на ден...

Забравил радост, сякаш не усетил

никога ни ласка, ни любов,

омърсен, отчаян и виновен...

умира със неизживян живот. 

И аз, тиха и смирена, също шепна,

отварям устните едва-едва

и мъничка молитва изговарям - 

"Нека и за тебе има светлина!"

Нека почувстваш милостта огромна,

спускаща се от сивото небе.

Нека видиш, че си желан и чакан -
на велик Баща свидното дете.

И нека надеждата ти се завърне,
нека радост улиците ти залее,
за да може минувачът не да шепне,
а за обич и спасение да пее.

Вечната

Прах покрива непрочетените книги,

прах по мен, по сънищата стари,

и изписаните със мечти тефтери

и по никому ненужните ми мемоари.

И със сълзи на очите си признавам,

че успя да прашаса и тя дори - 

черната книга, която за миг
ми бе откраднала всички сълзи.

Онази, която ме чака и днес,
да я поискам, да имам нужда от нея.
Която ме учи на доблест и чест,
да умирам смело и смело да живея.

Вечната, изпълнена със милост,
в която намирам сила за живот.
В която скривам своите копнежи
и пия от безкраен извор на любов.

Онази, незабравена, незабравима,
която ми напомня едничката ми цел -
да открия всичките богатства,
които в нея Авторът е вплел.

И така, четейки нея и Него да открия -
Бог разкрил се в моите ръце...
А в Неговите, сигурна съм, ще намеря
добре запазено и своето сърце.