Портрет

Минават годините, с тях пък и хората.
И малко носталгична е сякаш нощта -
толкова приятели, спомени, бъдеща,
а понякога се забравяме просто ей така.

Но пък, не - нормално е сякаш...
Всеки по свойта пътека поел,
разделяме се, но пък само за малко -
общ път е съдбите ни преплел.

И днес си мисля за всички вас,
оставили в живота ми трайна следа -
на бялото платно с различни четки.
всеки както може, с различна боя...

Приятели - бивши, далечни,
за кратко, за дълго, за ден, за два...
Без да знаете, най-вероятно,
художници станахте на моята душа.

И може би днес не се познаваме така добре,
не знам кой ви радва, за какво скърбите,
но аз на тайничко местенце съм си скрила
историите ви, съветите, сълзите...

Всъщност, местенцето никак не е тайно -
то, всъщност, е моето лице.
И за всяка линия, за всеки цвят,
благодаря ви, приятели, от сърце!

Камък

Страх и болка, надежда и гняв...
Преплитат се толкова бури във мен...
И не знам как със тях да се боря,
как да изляза от техния плен.

Обезсилена вече, притихнала тук,
този хаос във сърцето си нося,
сядам на пътя - не мога нататък...
бездомна, милостиня прося...

Минувачите и те не помагат -
уж всеки знае, всеки разбира...
Но аз в тъмното сама оставам
докато всеки удома се прибира.

Не споря, не роптая аз вече.
Нямам думи, нямам дъх за това.
И с последни сили нагоре поглеждам
към небето, прибрало даже свойта луна.

И през хаоса, през всичката мъка,
шепнешком, през сълзи се моля...
Да, боли до безкрай, но все пак...
"Да бъде Твоята воля..."

Хвърчило

Вярвам в теб като детенце.
Вярвам в твоето хвърчило.
В сините очи, зад които тихо
пламъче неугасимо се е скрило.

Вярвам във мечтите ти тъй силно.
Имам нужда да си все така голям,
непримирим, с поглед все уверен,
все тъй непоколебим и прям.

Трябваш ми непоправим мечтател,
който не вярва във "не може" и "не става",
за който животът е винаги борба,
и пътеката - никога лека, никога права.

Нуждая се от смелостта ти необятна,
и безпределната надежда в любовта.
От вярата, живееща все неуморно
в главата ти, в сърцето, във кръвта.

Просто знай, че вярвам в теб -
във стъпките ти, в твоето хвърчило,
в победата ти, в красивите ти идеали,
в пламъчето, в очите ти се скрило.

Някога, някога...

"Някога, някога, толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка, с няколко думички
спря ме веднъж любовта..."

"Бързаш ли?" срамежливо попита ме тя,
аз отговорих плахо със "не"
и от тогава застинал часовникът
не отброява вече часове...

Все си стоим на нашата уличка.
Прегърнати, с преплетени ръце,
очите затворени, тихи и влюбени
устни до устни, лице до лице...

А тя, уличката - тясна и мъничка.
място -  само за малка къщурка,
и в нея ние - аз и любовта
и за лампа на тавана - светулка.

И нищо не ни трябва! И никой!
Само листа - жълти и златни
и думички за още стари есени
и звезди по-квадратни и невероятни...

Винаги, винаги и дори и след
деветдесет и девет лета
все ще сме там - на нашата уличка -
аз, светулката и любовта.

Недопис...

Писането ми е като пролет,
като март, като сънено дете -
променливо, днес - слънце, утре - буря,
първо "да", после "не знам", накрая "НЕ!"

Ето, сега хванах тънкия си химикал,
но не знам ще завърша ли този ред,
ще напиша ли заглавие, точка, тире,
една строфа ли ще остане или цял куплет...

А може би изобщо не е важно...
Важното е май да не мълча,
да има пролет, макар непредвидима,
да се стремя към нещо, да тичам, да хвърча...

И ето, вдъхновението си отива...
Нормално... днес вече е април...
та да са цели стиховете не е в мой стил...

Дори

Няма да кажа "намерих",
защото не търсих дори...
А ти неуморно, безспирно
си търсил по земята моите следи.

Няма да кажа "обикнах",
защото не знаех за обич дори...
А без нито едно условие,
без аз да знам, пръв обикна ме ти.

Няма да кажа "простих",
защото грешките не съзнавах дори...
А ти без да очакваш в замяна
неизговоримото, непростимото прости.

Няма да кажа "успях",
защото и това бе подарък дори...
Всяка малка победа, всеки триумф,
всяко блокче в строежа на моите мечти.

Няма да кажа "достигнах",
защото не със свои сили вървя дори...
Но със милост за всяка крачка
ще тичам до края на своите дни.