колкото девет лета,
на някаква уличка, с няколко думички
спря ме веднъж любовта..."
"Бързаш ли?" срамежливо попита ме тя,
аз отговорих плахо със "не"
и от тогава застинал часовникът
не отброява вече часове...
Все си стоим на нашата уличка.
Прегърнати, с преплетени ръце,
очите затворени, тихи и влюбени
устни до устни, лице до лице...
А тя, уличката - тясна и мъничка.
място - само за малка къщурка,
и в нея ние - аз и любовта
и за лампа на тавана - светулка.
И нищо не ни трябва! И никой!
Само листа - жълти и златни
и думички за още стари есени
и звезди по-квадратни и невероятни...
Винаги, винаги и дори и след
деветдесет и девет лета
все ще сме там - на нашата уличка -
аз, светулката и любовта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар