Аз и надеждата

Сякаш утрешният дъжд
днес изваля се цял.
Но някак си света около мен
не стана по-красив и бял.

Стана по-мрачно и бурно.
И вятърът от мен открадна
шапката ми, шала и чадъра
и надеждата ми в локва падна.

И се измокри и настина даже -
тя, моята малка крехка надежда.
А навън все още си вали
и няма да спира, изглежда...

Останах си и аз днес вкъщи
надеждата си болна да лекувам.
Ама ей на - зарази ме тя
и вече и аз с нея боледувам...

Но знаете ли... няма проблем!
Все пак няма вечно да вали.
Да, днес с надеждата сме болни,
но утре ще е слънчево... нали?

Моята вяра

Не вярвам в себе си въобще.
Не вярвам, че мога нещо да постигна.
Тръгнала съм към рая, но не вярвам,
че сама мога да го стигна.

Не вярвам, когато в огледалото
виждам каква съм всеки ден.
Не, аз в себе си не вярвам.
Но вярвам в твоето дело в мен.

Мъгла

Дори и само мъгла да имаме
в някое далечно поле
и една звезда и една луна
в нашето нощно небе...

И нашата котка на кълбо,
и нашият лилав диван,
и нашият август в тюркоаз,
и малък букет обещан.

Толкова малко ми трябва -
ти да си жив и аз да съм жива.
И дори и само мъгла да имаме,
аз бих била щастлива.

Истинска приказка

Колко приказки изписах аз
във ума си без думи и тайно.
И май докато ги измислях
изгубих се в тях случайно...

Но днес отварям  най-после очи
и всяка приказва бавно си отива.
Не ми трябват тези измислици -
реалността ми е по-красива!

Българка

Ще си откъсна дъхава роза.
Ще се окъпя в утринна роса.
Ще прекрача прага на Балкана.
Ще пия от кладенче вода.

Ще облека старата носия.
Ще закича в косите си зора.
Ще запея познатата песен.
И аз ще бъда българка една.

Cap ou pas cap?

Обичай ме ако ти стиска.

Ако имаш достатъчно сили.
Дръзни да потърсиш онова,

което другите не са открили.

Сигурно няма въобще да е лесно -

изплетена съм от страхове и грешки.

Малка съм, често дребнава,

тежат ми думите човешки.

И съм много нелепа и смешна,
зад безбройни маски скрита.
Прекалено шумна, твърде тиха,
прекалено слаба, твърде упорита.

Ще се измориш сигурно ако решиш

да ме обичаш такава и докрай.
Но ако си смел, зад тъмните гори
ще откриеш малък светъл рай.

Papercuts

Думи, режещи като хартия.
Забележки малки, безобидни.
Без големи и кървящи рани.
Бързи, прикрити, миловидни.

А оставят белези за цял живот.
И боли след тях жестоко.                            
Уж само по повърхността минават,
а режат ужасно на дълбоко.

И нито можеш да зашиеш,
нито пък открит е лек.
Уж за малка рана трябва малко време,
а не минават и след век.

И уж е всичко само на шега,
но и истината там е скрита.
Да, няма от тези рани да умра,
но след тях съм малко по-разбита.

Погребение

Гробище. Тихо. Мрак.
Толкова е черна нощта.
Копая неуморно гроб,
заровила колене в калта.

Дълбока и широка дупка -
голям ковчег ще спусна.
Без песни и молитви.
И цветята ще пропусна.

Няма да има панихида.
Нито свещ ще запаля.
Няма да сложа жалейка.
Нито ще седна да жаля.

Сълза няма да пророня.
Даже смъртта ще поздравя.
Няма да ми липсва за миг
това, което тук ще погреба.

А то е много и огромно.
Затова смело заравям
три метра под земята
и всичко бързо забравям.

Без кръст и надгробна плоча,
без даже капка вина,
заравям тук без угризения
всяка болка и горчивина.

Всеки момент на съмнение.
Всеки бунт в моята душа.
Няма нужда от съболезнования.
Хайде... мир на праха...

1.618

Забравят се даже незабравки.
И кръгът изобщо не е вечен.
Слънчогледите остават в сянка.
И човекът е често нечовечен.

Надеждата понякога е безнадеждна.
И безсърдечни са толкова сърца.
"Заедно" не винаги е "за едно".
Безлични остават купища лица.

Временното често е за дълго време.
Скритото все не може да се скрие.
В оправданията няма капка правда.
Животът все иска някак си да ни убие.

Едно едничко е константа само.
Без метафори, факт неоспорим.
Едно истинно и вярно нещо -
то не е едно, а е Един!

Е

Не спря за миг даже поне
да се върти тази пуста земя...
Нито слънцето за малко угасна,
и луната даже не спря...

И вълните продължиха и днес
да се блъскат неуморно в брега.
И вятъра дори и за секунда
не спря да обикаля света...

Колите, самолетите, хората...
Всичко днес е както бе вчера.
Само теб вече те няма -
минус една звезда във тефтера.

И колкото и силно да викам,
не мога никой да накарам да спре
и да плаче заедно с мен,
че вчера те имаше, а днес вече - не...

Как искам за миг да утихне светът,
да седне и да притаи тихо дъх.
Да усети мъката в мен,
да си спомни, че всичко е лъх...

А не спира, безсрамен и шумен!
Не му пука как силно боли.
Все крачи напред и нехае
за малкото ти изживяни дни...

Примирявам се аз и утихвам...
Не мога вече да те върна.
Ще седна тук и стих ще напиша,
дъщеря ти тихо ще прегърна...

И да, земята може да не спира
в този мрачен тежък час...
Но знам, че много ще спрат.
А ето - спирам и аз...

10

От 10 години по пътя вървя -
път на умора, незнание, слабост.
Път толкова стръмен, неравен.
Път на победи, спасение, радост.

Път, който аз не избрах,
но по него все някак вървя,
уверена, че той е най-верният,
защото той сам ме избра.

Безсилие

Убийствено тихо е в мен.
Не чувам ни стъпки, ни смях.
Не виждам нищичко от плач.
Само усещам сковаващия страх.

И твойте ръце, винаги силни,
как ме държат над бездната зла.
И ме пазят да не полетя надолу
и да не разбия крехката си душа.

Прости ми, че трябва да ме носиш
във тази свирепа, безпощадна война.
Исках да ти давам сили и да те подкрепям,
а само на гърба ти тежа.

Прости ми, че губя надежда
когато е толкова далече деня.
Прости ми, че те бавя ужасно
когато не знам накъде да вървя.

И че не съм опората ти тук.
И не съм силна и непобедима.
И не умея да гоня съмненията.
И вярата ми не е непоклатима.

Но ти все пак вярвай във мен -
направи ми тази услуга.
Защото днес останах без сили,
но утре може да съм друга.

Утре може смело аз да се изправя
срещу страха лице в лице
и да го победя, някак си, незнайно
с тези две мънички ръце.

Утре може да спра да плача
и радост да посея в мен.
И вчера и днес бях безполезна,
но утре е нов ден.

Ода

Знам, че много се повтарям.
Прости еднаквите ми рими,
но ми е трудно да опиша с думи
неща толкова големи и значими.

Но продължавам да опитвам аз!
Все някога и някак ще успея
да напиша стих, ода или песен,
във които истински да те възпея.

А ти заслужаваш да бъдеш възпят,
защото си велик и силен и смел!
И ако способностите имат край,
то твоите са без предел.

И такъв те обичам и искам да бъдеш.
И с теб желая да раста и остарея.
И накрая на тази пътека искам
да знам, че съм успяла да те възпея.

Благодаря

Сега, когато съм повече твоя
отколкото някога нечия съм била...
Сега, когато по-ясно виждам
неподправената ти чиста красота...

Сега, когато знам, че ме приемаш
без значение каква съм и защо
и ме придърпваш когато в глупавия сън
спя на другия край на нашето легло...

Сега, когато по-обичана не съм била.
Сега, когато знам, че твърдо си решил
гледайки към мен да виждаш красота.
Сега, когато знам, че всичко си простил...

Точно сега, каквато ме познаваш -
смешна, неможеща, разбита -
разбирам колко много всъщност
любов във нас е скрита.

И тя е по-силна от жестокия свят,
в който обещанието нищичко не означава,
нито думите "семейство" или "вяра"
и трохичка обич даром никой не ти дава.

Затова са всички тези редове -
за да изкажа свойта благодарност
за всяко обещание, за всяка милост,
за доверието ти и твойта вярност.

Заслужаваш

Заслужаваш звездите и небето,
а имам само тези думи малки.
И в сравнение с великата ти обич
моите опити изглеждат жалки.

Заслужаваш книги за тебе да се пишат,
а аз умея само стих.
Заслужаваш от покрива името ти да се вика,
а аз в сърцето си го скрих.

Заслужаваш луда, буйна обич
на нормалното и сивото напук.
И да бъдеш навсякъде в света.
Благодаря ти, че си тук.

Днес

Забрави за стиховете във тефтера.
Забрави писмата в малката кутия.
Забрави снимките в албума
и за всяка любовна дреболия.

Забрави очите, с които те гледам.
Забрави ръцете, с които прегръщам.
Забрави и устните, с които тихо
любовта си в целувки превръщам.

Забрави обещанията и целия август.
Забрави пръстените и брачния обет.
Забрави и приятелството, живеещо в нас.
Забрави и всеки прекрасен букет.

Няма нужда да помниш ти нищо.
Даже всичко накуп забрави,
но във всичката тази забрава
само мене, моля те, помни.

Такава каквато съм днес,
защото вчера изчезна безследно.
А утре знам ли какво ще е...
Утре може да ни е последно...

Аз днес пред тебе стоя,
забравила всичко и всички,
опитваща се някак да побера
любовта си в няколко срички.

Днес ти предлагам аз вярност.
Днес мога само да ти дам.
Аз вчера изобщо не помня,
а за утре изобщо не знам.

Затова нека днес сме тук двама
в тази стая метър на два.
Нека днес имаме само.
Достатъчно за мен е това.

Споделен живот

Знаеш ли какво искам когато
свърши този наш живот?
Да се обърна назад и да знам,
че ти дадох всичката любов.

И дори и нищо тук да не остане,
и да изчезнат след мене следите...

Да знам, че разделих със теб смеха,

страховете, болката, звездите.

Спокойна ще бъда, че успях
животът си със теб да споделя.
Да те срещна и да те имам
и луничките ти всичките да преброя.

И да вярвам в твоето хвърчило.
И всичките писма на теб да посветя.
И да те обичам аз по първоюнски.
И от теб да имам всичките цветя.

И за теб да напиша всеки стих.
И на теб да подаря цялата душа.
И с теб да бъда весела и луда.
Ти за мен единствен, аз за теб - една.

Ето това ми стига - един живот
във всичко с тебе споделен.
И да знам, че пак бихме се избрали -
завинаги аз - тебе, а ти - мен.

Изкуствени цветя

Виждам ги толкова често -
по гробове изкуствени цветя.
И да, може да са трайни,
но означават изоставена душа.

Означават "нямам време."
Означават "забравена си ти."
Рози от плат, паметник - мрамор.
Изстинала обич, еднократни сълзи.

По-добре остави сама да обрасне
земята над студеното ми тяло,
отколкото да носиш тези измами.
Искам живо цвете - не умряло.

Искам стрък откъснат от полето.
Листенце от есенно дърво.
Глухарче, жълтурче, мензухарче.
Истински листенца и стъбло.

Да е свежо, пролетно кокиче.
Маргаритка от малка поляна.
Божур от китно селце.
Лайка от далече набрана.

Искам да не ме забравяш.
Да съм мил в сърцето спомен.
И макар и рядко, но да идваш
с жив букет, макар и скромен.

Не искам еднократна обич,
нито да бъда забравена душа.
Затова помни обещаното отдавна -
никога да не остана без цветя.

Пс. 126:5

Сея с много грижи обич

и очаквам обич да порасне.
И знам, че ще отнеме време,
но огънят ми няма да угасне.

Няма да престана да се моля
за дъжд, когато суха е земята,
за сила, когато слаба е ръката,
за надежда, когато празна е душата.

И ще се трудя неуморно ден и нощ
докато стръкче малко не поникне,
не се раззелени и цъфне цяло,
не ме погледне и не ме обикне.

Ще каже някой, че сезонът е
неподходящ за мойто цвете.
И може би ще стоя безучастно
докато вие богато берете.

Но почакайте още малко съвсем.
Малко вода, малко слънце и грижа
и ще дойде и то - малко, ново,
нежно, синеоко, с косичка рижа.

И тогава ще пожъна с радост
това, което съм посяла със сълзи.
А до тогава ще се моля и ще чакам
огромните си мънички мечти.

Сестрата на блудния син

Не знам дали остана надежда.
На опашка за прошка стоя,
но дали и този път за мен ще има,
когато не мога грешките да преброя.

Нима стигнах до тук за да спра,
да се обърна и назад да тръгна?
Нима всичко за нищо е било?
А остана ли при кого да се върна?

Ще ме чакат ли отворени ръце,
ако реша отново да прекрача прага?
Ще има ли пръстен, обувки и пир?
Ще бързат ли към мен два крака?

Не знам, но тук не мога да остана.
Ще се върна и ще се надявам на любов.
И да, нов човек няма аз да бъда,
но стремежът вече ще е нов.

Felix culpa

Не съжалявам, обръщайки се днес назад -
дори грешките превърнаха се в радост.
А и съм научена по края да отсъждам,
а не по неразумни детство или младост.

И да, слабост за очите ми е, знам,
понякога по минали неща да плача.
Затова премигвам бързо и с празни ръце
вървя напред и спомени не влача.

Избрах си път и може да е труден,
но кръста си смело аз ще нося.
Не търся помощ, смелост или сила.
Разбиране и прошка аз не прося.

И още е рано, но когато дойде време
ще знам защо и как всичко е било.
И ясно ще видя как болка и тъга
годините превърнали са във добро.

Изгубена в теб

Без теб не съществувам и за миг! Може пресилено да ти звучи, но не говоря когато ти мълчиш, не виждам без твоите очи.

Не ми пречи безлична да ми викат - ти имаш красота за двама. И стига теб вечно да те има, нямам нищо против мен да ме няма.

И нека феминистките ме мразят, за това, че в теб изгубих се аз цяла. И докато те достойнството си пазят, аз ще съм твоя - вярна, тиха, бяла.

И скромно за бъдещето ще мечтая и не защото не очаквам светли дни, а защото имам желание едничко - искам да се сбъднат твоите мечти.

Тъмнина

Виждал ли си красива тъмнина?
Звучи оксиморонно, знам...
Но навсякъде ще виждаш красота,
ако успееш да я видиш там.

А тя, тъмнината, е прекрасна!
В нея толкова надежда е скрита!
Надежда за утро, за слънце,
и чака да бъде открита.

В тъмнината се крие нов ден.
Обещанието за нова зора.
Очакването на светлото "утре".
Нов изгрев, нова луна.

Така че не пали още свещ.
Не бързай да я гониш съвсем.
Тя тихо идва и тихо ще свърши
когато дойде новият ден.

Вали

Добре, че вали днес -
маските ни да измие...
За да се видим чисти
такива, каквито сме ние.

И мокри, студени и тихи
да се погледнем право в очите
без да обръщаме внимание
на тълпата, локвите, колите.

И да си спомним колко
прекрасно е това в нас -
тази тишина, този мир,
тази "любов останала без глас".

И нека има дъжд днес -
ние обичаме да вали.
Когато сме двама и влюбени
всичко можем, нали?

Ценен

Каква ли красота се е крила
в клетата скромна душица?
Чудя се... имал ли си дом, деца,
тиха обичлива старица?

Виждам те сякаш си тук
как спиш, сънуващ мечтател.
И знам, че е невъзможно, но някак
ми се иска да бях твой приятел.

И е странно да пиша за теб.
И е странно да ти говоря на "ти" -
та ти си от онези великите, големите,
ходещите по земята звезди.

И може вече да няма на гроба цветя
и дрехите ти да са прибрани в кашони.
И дори и да не помня лицето ти,
ще помня твоите зелени бонбони.

Едно

Усещам с твоето сърце.

Копнея с твоите копнежи.
Докосвам с твоите ръце.

Стремя се с твоите стремежи.

Защото аз съм всъщност ти.
Двама сме, но сме едно.
Деля със теб хляб, мечти,
дом, цели, вяра и легло.

И с тази сребърна халка

завинаги, за вечни времена,
безвъзвратно ти венча
две души в една.

Търсещите

"Каквото търсиш, търси теб."
Колко прекрасно ако е така!
Защото аз цял живот и неуморно
търся малките си чудеса.

Значи и те някак си ме търсят.
И ще се срещнем някой ден,
без значение кой кого намерил -
аз - тях ли, те ли - мен...

И географска карта не е нужна.
Нито пътни знаци или светофар.
Сърцата ще покажат пътя
към този чуден и прекрасен дар.

Вярвам, а пък вярата ми днес
макар и колеблива, малка, плаха
е по-силна от всякаква наука -
ще се срещнем аз и чудесата.

И макар пътят да е суров и труден,
прекалено дълъг, за да го измеря,
ще хлопам докато ми се отвори,
ще търся докато намеря.

Слепец

Слепецът цял живот живял във тъмнина.
Така и не видял слънцето, звезди,
не разбрал що е то луна, цветя,
не наблюдавал сбъднати мечти.

Така седял край пътя сам,
плакал и ругаел своята съдба,
че лишила го от светлина,
че не позволила да вижда красота!

Седял край пътя и жалил,
проклинал всеки минувач.
За миг поемал дъх и пак
започвал грозния си плач.

Не искал той дори да чуе
какво искат да му кажат те -
чуждите, онези виждащите,
онези с радостните гласове.

И опитвал се със всички сили
на всеки с виждащи очи
да пречи, да го бави, да го спира,
да не му дава по пътя да върви.

Обаче в един кратък миг на тишина
когато си поемал дъх стария слепец,
приближило се малко дете
и тихо казало "Глупец!"

Недоумяващ и още по-разярен
слепецът продължил да крещи.
А малкото дете прошепнало
"Просто отвори очи."

Death

Death. Please come in. Don't bother taking off your shoes. It will take time and I don't have much.

I need you. More than you can imagine. Maybe even more than others do.

We meet today and you scare me, I have to admit. I have seen you from afar before but you have never been so close. I can feel your cold breathe on my face.

I swallow back tears. And memories of old days. My life flashes before my eyes. But I close them and forget. Life is for later.

Today I have death.

The death of the big "I". The death of me as I knew it. The death of the voice in my head that tells me that I don't need to do this. The death of that which was once sacred.

So I welcome you into my heart and into my mind. Look around, make yourself comfortable. And do what you came here for.

And I hope no one mourns for me because...

I die in order to live.

1/2

Не искам парченца, трохи.
Никога не са ми били достатъчни те!
Защо са ми локвички, капки
когато мога да имам море?!

Не искам по повърхността да ходя.
Защо ми е част от сърце?
"Всичко или нищо" казали са хората.
Или ревностно "ДА!" или студено "не".

Не искам да мъждукам,
не ми трябва половин живот.
Искам я и я искам цялата,
а не частици от любов.

И макар да е удобно тук,
ставам и продължавам да вървя!
Знам, че напред нещо по-добро има.
Не ми се тлее. Ще горя!

Добро

Не очаквай никога добро -
нека бъде малка изненада.
Не очаквай никога и зло -
липсата му нека да ти е награда.

Никога думата "приятел",
тази звучна малка дума,
не римувай със "предател"
нито слагай етикет за сума.

Не върши никога добро
ако търсиш някаква облага.
Не върши никога и зло
и то само от тебе ще избяга.

Бъди винаги с добро сърце
дори когато те превърнат в прах.
Не забравяй, че са зли злите ръце
защото никой не прегръща тях.

Не оставяй никого в беда
дори пирони по пътя ти да сее.
Не отвръщай със злина -
та слънце и над него грее.

Ако срещнеш най-големият си враг
дай му вода, храна, легло и книга.
Не му забранявай да прекрачи твоя праг
и не си казвай "това добро му стига".

Помни, че всичко винаги се връща.
Злото при злите, при добри - добро.
Но не го търси - то ще намери твойта къща,
не го чакай - то връща се само.

Уроци

Не очаквам някой с мен да страда...
Болката трудно се разбира и дели.
И сигурно дори е много нелогична
за щастливите, за гледащите отстрани.

Съчувствие не искам, нито помощ,
не са ми нужни чужди рамене.
И така смирена, разрушена и сама
тихо в земята ще забия колене.

А небето, знам, ще отговори,
защото обещало е да не мълчи.
Може не всички сълзи да изтрие,
но със сигурност няма да ги умножи.

И със сигурност ще ме научи, че
извънредно полезни са сълзите.
След тях олеква, след тях е чисто,
след тях са по-ясни дните.

Сълзите са знание, мъдрост, урок
и очите след тях са по-чисти -
гледат с по-голяма надежда
неизписаните още бели листи.

Ще бъдеш

Ще бъдеш повече от блян далечен.
Ще бъдеш истина, облечена във плът.
Ще застанеш, вярвам, някой ден
на този мой тъй дълъг път.

А сега живей в смелите мечти
на една жена най-обикновена.
Камък, радост, слава, мир.
А аз ще гледам - тиха и смирена.

Само днес

Днес нямаше светлина в края на тунела.
Не победих в битката свирепа.
И стъпка напред даже не направих,
и бях слаба, безпомощна, нелепа.

Но бях обичана аз безусловно.
Не "защото", а просто ей така...
И прегръщана бях, и целувана,
и надеждата ми все пак оцеля...

А какво ми трябва всъщност?
Предостатъчно ми е това!
Благодарна и смирена си заспивам,
а утре продължавам безпощадната борба.

Три

Завъртя се лентата отново
и показаха се две слънца...
Не, не от онези във небето,
а две малки слънчеви деца.

Едното - къдраво, бузесто и босо,
с много смях, шеги и смешки,
с усмивка, неспособна да измами
и раздърпани момчешки дрешки.

Другото пък малко и свенливо,
покрито с шалчето на мама.
Мишчица-гризанка от приказка излязла,
с малко годинки, а душа - голяма.

Спомен от минало далечно,
примесен с мъничко горчивина -
отдавна го няма самолетът счупен,
нито неделната селска тишина...

Знам, че отдавна пораснаха децата
и на един стол не биха се побрали.
И може би не осъзнават колко много
тогава от себе си на мен са дали...

Може често да не се обаждам
и да не ги обичам както подобава...
Но съм научила едно и то е,
че животът случайно никога не дава.

И те са моя неслучаен дар...
Две деца, любов - една.
Една кръв и едно семейство...
Един брат и една сестра...

Завинаги

Стъпвам по счупено стъкло -
спомени за старите любови...
твоите, моите и техните -
малки сребърни окови...

Не мога времето да върна
и обратно да си взема аз
всяко нежно изречено "завинаги"
с онзи обещаващия глас...

И как да се превърна в първа
като стоя на края на тази редица,
но именно защото съм последната
рисувам настрани обърната осмица.

Вдъхновение

Търсих вдъхновение в цветята
и на залеза червените нюанси.
В мириса на пръст, в пролетния дъжд,
в боси крачета, детски танци...

Виждах надежда в нечии очи
и ми се искаше в думи да я облека,
за да не я забравя как звучи
ако забравя как изглежда тя......

Търсих мотиви в съзвездия потайни,
във скреж, прозорците ми заледил,
в птици, носещи ми пролет,
в моряк, най-после своя бряг открил...

Търсих вдъхновение, за да изпиша
книга, три, а може би и пет...
Исках нещичко тук да оставя,
а не да ставам велик поет,

И сама не знам защо го търсих -
вдъхновението само някак ме откри...
И сега всеки ден, всяка вечер
то до мен си ляга да спи.

Човек

Подарих всичко, което може да се подари.
Сърцето крехко, копнежът тих.
Разкрих се цялата, открехнах си душата
във този никакъв и аматьорски стих.

И надявам се повече ти не очакваш -
боя се, че само разочарование ще дам...
Аз нямам повече, това съм...
Но знаеш ли, вече не ме е срам...

Научих, че вчерашните липси, макар и много,
не определят коя съм аз сега.
Та аз не съм математическа задача,
не се дели и умножава човешката душа.

Повече съм от общото на грешките.
Това, което нямам не ме превръща в нула.
Може малко да съм преживяла и опитала,
но толкова много съм чела, видяла, чула.

Малко и малко всъщност прави много.
И нали казват мъдрите на този век,
че най-хубавото никога не е голямо...
Така и аз - малък, но пък истински човек.

На баба

Не си отивай още, рано е -
толкова не си ми разказала...
От битките, които си водила
белезите си не си ми показала...

Толкова малко те познавам,
макар, че твоето име нося...
И ако можех, повярвай, щях
още време с теб да си изпрося.

За да ми обясниш подробно
за всяка бръчка, украсила твоето лице.
За всеки приятел, учител, предател,
всеки товар понесен от твойте ръце.

Но няма как. Късно е вече.
Пътят стигна своя славен край.
Но нищо. Целувам те и моля те,
на дядо поздрави предай.

20/01/2016

547,5

Днес нямам сили на смела да се правя,

оставих вкъщи служебната усмивка.

Днес ми се плаче и то силно, много!

Днес съм малка капризна нетърпеливка!

И да, да, знам какво ще кажеш - 

всеки сякаш знае най-добре

как е най-правилно да се лети,

макар и да няма сам криле.

Така че, не - съвет не искам,

нито мъдрост само на теория,

нито да знам за безстрашните герои

от поредната сълзлива история.

Аз просто искам да се свия на кълбо,

скрита от очите на света,

и да изплача всичките си болки

и след това спокойно да заспя.

Казват, че когато спиш по-бързо

времето лети и си отлита...

Не, не ми се остарява, просто

искам мечтата ми да спре да скита.

И най-после да ме намери, спяща,

влюбена и мъничко разбита,

но щастлива, знаейки че вече

тя, мечтата ми, е в мене скрита.

Истински

Седнах на пода, рошава и малка,
и разпръснах край босите крака
живота си тъй блед и кратък -
всяка обич, всяка лудост, всяка самота.

И разкри се пред мен позната картина -
тук срам, там недоверие безкрай,
остатъци от вяра, частици от лъжа...
И нищо смислено не остана май...

И в шепички събрах ги всички -
трохички, прах, развалини.
Ненужни, безпричинни болки
от полузабравени и сиви дни.

Но ти внимателно взе всичко от ръцете
и с пламък в погледа отсече,
че всяко парче, всеки провал,

всяка нелепост... всичките са твои вече.

"Това си ти и ти си моя."

И не успях и думичка да изрека...
Нима липсите и грешките са от значение
когато някой обича те така?