Само днес

Днес нямаше светлина в края на тунела.
Не победих в битката свирепа.
И стъпка напред даже не направих,
и бях слаба, безпомощна, нелепа.

Но бях обичана аз безусловно.
Не "защото", а просто ей така...
И прегръщана бях, и целувана,
и надеждата ми все пак оцеля...

А какво ми трябва всъщност?
Предостатъчно ми е това!
Благодарна и смирена си заспивам,
а утре продължавам безпощадната борба.

Три

Завъртя се лентата отново
и показаха се две слънца...
Не, не от онези във небето,
а две малки слънчеви деца.

Едното - къдраво, бузесто и босо,
с много смях, шеги и смешки,
с усмивка, неспособна да измами
и раздърпани момчешки дрешки.

Другото пък малко и свенливо,
покрито с шалчето на мама.
Мишчица-гризанка от приказка излязла,
с малко годинки, а душа - голяма.

Спомен от минало далечно,
примесен с мъничко горчивина -
отдавна го няма самолетът счупен,
нито неделната селска тишина...

Знам, че отдавна пораснаха децата
и на един стол не биха се побрали.
И може би не осъзнават колко много
тогава от себе си на мен са дали...

Може често да не се обаждам
и да не ги обичам както подобава...
Но съм научила едно и то е,
че животът случайно никога не дава.

И те са моя неслучаен дар...
Две деца, любов - една.
Една кръв и едно семейство...
Един брат и една сестра...

Завинаги

Стъпвам по счупено стъкло -
спомени за старите любови...
твоите, моите и техните -
малки сребърни окови...

Не мога времето да върна
и обратно да си взема аз
всяко нежно изречено "завинаги"
с онзи обещаващия глас...

И как да се превърна в първа
като стоя на края на тази редица,
но именно защото съм последната
рисувам настрани обърната осмица.

Вдъхновение

Търсих вдъхновение в цветята
и на залеза червените нюанси.
В мириса на пръст, в пролетния дъжд,
в боси крачета, детски танци...

Виждах надежда в нечии очи
и ми се искаше в думи да я облека,
за да не я забравя как звучи
ако забравя как изглежда тя......

Търсих мотиви в съзвездия потайни,
във скреж, прозорците ми заледил,
в птици, носещи ми пролет,
в моряк, най-после своя бряг открил...

Търсих вдъхновение, за да изпиша
книга, три, а може би и пет...
Исках нещичко тук да оставя,
а не да ставам велик поет,

И сама не знам защо го търсих -
вдъхновението само някак ме откри...
И сега всеки ден, всяка вечер
то до мен си ляга да спи.

Човек

Подарих всичко, което може да се подари.
Сърцето крехко, копнежът тих.
Разкрих се цялата, открехнах си душата
във този никакъв и аматьорски стих.

И надявам се повече ти не очакваш -
боя се, че само разочарование ще дам...
Аз нямам повече, това съм...
Но знаеш ли, вече не ме е срам...

Научих, че вчерашните липси, макар и много,
не определят коя съм аз сега.
Та аз не съм математическа задача,
не се дели и умножава човешката душа.

Повече съм от общото на грешките.
Това, което нямам не ме превръща в нула.
Може малко да съм преживяла и опитала,
но толкова много съм чела, видяла, чула.

Малко и малко всъщност прави много.
И нали казват мъдрите на този век,
че най-хубавото никога не е голямо...
Така и аз - малък, но пък истински човек.

На баба

Не си отивай още, рано е -
толкова не си ми разказала...
От битките, които си водила
белезите си не си ми показала...

Толкова малко те познавам,
макар, че твоето име нося...
И ако можех, повярвай, щях
още време с теб да си изпрося.

За да ми обясниш подробно
за всяка бръчка, украсила твоето лице.
За всеки приятел, учител, предател,
всеки товар понесен от твойте ръце.

Но няма как. Късно е вече.
Пътят стигна своя славен край.
Но нищо. Целувам те и моля те,
на дядо поздрави предай.

20/01/2016

547,5

Днес нямам сили на смела да се правя,

оставих вкъщи служебната усмивка.

Днес ми се плаче и то силно, много!

Днес съм малка капризна нетърпеливка!

И да, да, знам какво ще кажеш - 

всеки сякаш знае най-добре

как е най-правилно да се лети,

макар и да няма сам криле.

Така че, не - съвет не искам,

нито мъдрост само на теория,

нито да знам за безстрашните герои

от поредната сълзлива история.

Аз просто искам да се свия на кълбо,

скрита от очите на света,

и да изплача всичките си болки

и след това спокойно да заспя.

Казват, че когато спиш по-бързо

времето лети и си отлита...

Не, не ми се остарява, просто

искам мечтата ми да спре да скита.

И най-после да ме намери, спяща,

влюбена и мъничко разбита,

но щастлива, знаейки че вече

тя, мечтата ми, е в мене скрита.

Истински

Седнах на пода, рошава и малка,
и разпръснах край босите крака
живота си тъй блед и кратък -
всяка обич, всяка лудост, всяка самота.

И разкри се пред мен позната картина -
тук срам, там недоверие безкрай,
остатъци от вяра, частици от лъжа...
И нищо смислено не остана май...

И в шепички събрах ги всички -
трохички, прах, развалини.
Ненужни, безпричинни болки
от полузабравени и сиви дни.

Но ти внимателно взе всичко от ръцете
и с пламък в погледа отсече,
че всяко парче, всеки провал,

всяка нелепост... всичките са твои вече.

"Това си ти и ти си моя."

И не успях и думичка да изрека...
Нима липсите и грешките са от значение
когато някой обича те така?