и разпръснах край босите крака
живота си тъй блед и кратък -
всяка обич, всяка лудост, всяка самота.
И разкри се пред мен позната картина -
тук срам, там недоверие безкрай,
остатъци от вяра, частици от лъжа...
И нищо смислено не остана май...
И в шепички събрах ги всички -
трохички, прах, развалини.
Ненужни, безпричинни болки
от полузабравени и сиви дни.
Но ти внимателно взе всичко от ръцете
и с пламък в погледа отсече,
че всяко парче, всеки провал,
всяка нелепост... всичките са твои вече.
"Това си ти и ти си моя."
И не успях и думичка да изрека...Нима липсите и грешките са от значение
когато някой обича те така?
Няма коментари:
Публикуване на коментар