Разруха

Повтарям си на глас и бавно: „Това няма да ме разруши! Няма да се дам без бой! Няма да позволя да победи!”

Повтарям си безброй така, да не би сърцето да забрави. „Това няма да ме разруши.” Безполезно... То вече го направи.

Не мога

Неможеща съм аз. Толкова неща не умея. Не летя, не плувам, не танцувам, не пея.

Не мога да бъда светла. Да стоя силна не умея. И мечти не сбъдвам. Но и това ще преживея.

Винаги тук

Няма ли да си винаги тук? Нима някой ден ще те няма? И ще се обадя и няма да вдигнеш? Не, това е жестока измама!

Ти винаги, винаги ще си жив! Винаги ще ги има твоите албуми, твоите книги, твоите таблици, твоите бележки, вицове, думи.

Ще те има и тук! Обещавам! Във всяка буква и всяка рима! В непоклатимия македонски инат! Във всяка къдрица ще те има!

Ще те има когато не знам коя съм, защо съм, къде... Като пътеводна звезда ще блестиш в тъмнината на моето небе.

И ще водиш! Ще бъдеш! Ще си! Просто защото! Ей така! Защото не може такива хора да изчезват от тази земя!

Затова винаги ще си тук! Напук на жестоката измама! Просто защото такива като теб не може да ги няма...

Ръчно изработено небе

Когато небето, студено и мрачно,
над теб безмилостно  чернее,
и беззвездно, безлунно кара
и сърцето ти да потъмнее.

Когато ти се иска да видиш
една-единствена звезда ей там,
толкова е просто, толкова лесно -
нарисувай си я сам.

Собственоръчно луна измайстори
от хартия, от картон или от плат.
Оцвети я както си поискаш,
край нея пръсни малко брокат.

Сложи си шал, запали си свещ.
Сам разруши тъмнината.
Цветът на небето зависи от теб.
В тъмното ти бъди светлината.

Двама

Понякога градът тъй шумен
оставя ме без сили и без глас.
И така се губя в него цяла,
че съвсем забравям коя съм аз.

Тогава  искам да те хвана за ръка
и без паспорт и без багаж
да отлетим с балон далеч,
ей така от осмия етаж.

Да полетим натам където хоризонта
начертан почти като с молив,
ще скрие всяка изнемога,
ще остави зад гърба града ни сив.

Където никой няма да ни знае -
ако поискаш можеш да си Том.
Да си купиш огромен телескоп
и да бъдеш вече астроном.

Или да отвориш бръснарница малка,
да оформяш дълги бради.
Или пък да си метач на някоя улица
и да имаш 13 метли.

А аз ще съм Джени или Лиса.
Ще имам малко сладко кафене.
Ще правя чай и торта с малини
безплатно за всяко дете.

Или ще съм прочута актриса
в някой театър с големи врати.
Ще репетирам докато ти метеш,
бръснеш или броиш звезди.

И когато и там се уморим
да бъдем вече Том и Лиса,
да правим торти, да следим планети,
да сме бръснар, метач или актриса...

Ще се върнем тук, пак без багаж.
И ще сме пак каквито и преди.
Но ще сме винаги с теб двама -
това никога няма да се промени.

Умираща звезда

Звездата блести най-силно
точно преди да умре.
И озарява, макар и една,
цялото нощно небе.

Така че следи и ти небосвода.
Ще видиш как в него летя.
И усмихни се широко когато
видиш, че и аз заблестя.

И да - това ще е краят.
Но ще е светло и няма да боли.
И да - една звезда ще умре.
Но пък е толкова красиво, нали...?

(НЕ)изгубено детство

Извинете, къде е старият покрив?
Кажете - защо коминът не пуши?
Къде са кучето и самолетът?
Къде са всички ябълки? Круши?

Кой ще ми каже къде са
доматите, ягодите, колелото?
Кой може да ми върне
огледалото, столчето, леглото?

Къде ми е детството, моля?
Кой безмилостно ми го отне?
Кой отвлече и някъде затвори
онова малко къдраво дете?

Върнете ми ги, умолявам!
Разменям всичко, за да си ги върна.
Да се люлея цял ден в двора,
баба и дядо силно да прегърна.

Да тичам цял ден със козите.
Жабите от стълбите да гоня.
Бръмбари страхливо да събирам.
Царевица непохватно да роня.

Моля, върнете ми старите дни
на безгрижие и радости малки -
прясно мляко, детски басейн,
палачинки, кокошки, близалки...

Нима изгуби се всичко безвъзвратно?
Нима детството с покрива се срути?
Нима не могат да се върнат тези
изпълнени с детски смях минути?

Не, отказвам аз да го приема!
Дори и къщата да я няма някой ден!
Споменът ми не е покрив!
Ще го има докато ме има мен!

Детски спомен

Стоя насред парка студен.
Пробягва край мен русо хлапаче.
Виждам очите кристално-сини.
Слабичко, но силно юначе.

Хваща ме смело за ръка.
Накъде ме води - не зная.
Сочи с пръстче и весело шепне:
"Ето тук аз футбол играя."

Очите му светят. Крачетата бързат.
Иска всичко наведнъж да покаже.
Да ми представи всички съседи.
За шахтата в двора да ми разкаже.

И стиска в ръчичка мъничка вафла -
за сбогом от приятел стар.
И ме дърпа, да ме запознае
с добрия квартален обущар.

И показва ми пощенската си кутия.
На нея прочитам познати имена.
И ми разказва колко много обича
на входа познатата миризма.

И иска да скочим в същите локви.
Да се качим на същите дървета.
Да подъвчем същите дъвки.
Да поиграем със същите момчета.

И така улисана в тези миражи
изведнъж усещам същата ръка.
Но днес той не е хлапаче.
Днес аз нося неговите имена.

Пчеларово

Стара ограда, сива и мрачна.
Отдавна никого вече не пази.
И на нея два некролога.
Времето сякаш живота мрази.

Порутена къща. Празна градина.
Само котка се препича на слънце.
И дворът безплоден пустее.
Но животът посял е своето зрънце.

Тук, в този пуст и забравен Балкан,
в това село без улици и имена,
сред тишината на зимната сутрин,
събрала от целия свят самота...

Напук на всичко зрънцето посято
точно тук  взело пък и оцеляло.
И доказало, че често великите неща
имат малко и скромно начало.

Луната

Стоя сега малка аз пред теб
и знаем двамата добре,
че не съм и няма никога да бъда
звездата в твоето небе...

Аз съм тук долу на земята.
И моля те да не отричаш -
не държа да съм звезда ако
знам, че и такава ме обичаш.

И това е моят малък подарък,
недодялан и несръчен е знам,
и знам, че не може да замени,
онова, което не мога да ти дам...

Прости ми тази слабост...
но ето... за теб е този стих...
Скромен, нелеп, непохватен...
Мой, болезнен, тих...

Просто те обичам. Tова е.
От първия си ден на тази земя.
Аз може да не съм звезда,
но пък ти си моята луна.

С обич

Защо са тези въпроси в очите?

Усмихни се, русо момче!

Защо мъкнеш товар, който никой

не е сложил на твойте рамене?

Не тъгувай за химери и миражи.

Гледай мен! Само моите очи!

Не се нагърбвай със въпроси!

Не се измъчвай със лъжи!

Не вярвай на главата си в момента!

Предатели са мислите ти в нея.

Аз знам, че много неща не мога,

но помни - да те обичам умея!

Затова не мисли и не се чуди,
а просто бъди спокоен в това -
обичан си! Безкрайно. И цял.
И вчера. И утре. И сега.

Мама и татко

Как се получава не знам,
но май с всяка къща е така -
когато остареят хората в нея
остарява с тях бавно и тя.

Отвориш ли вратата тихо,
ухае на стари книги, прах,
на сок от вишни и сапун,
на спомени, на страх...

Страх, че тази миризма
е в твоя дом, където
полузабравено, далечно
е останало детето...

Детето, което беше ти.
И което до вчера сякаш само
ходеше рошаво, мръсно,
винаги с ожулено коляно...

А днес на вратата те посрещат
леко приведени мама и татко...
И с тъга те изпращат, защото знаят,
че си идваш само за кратко...

И е толкова трудно да повярваш,
че тези старци са именно те.
И ти се иска да се затичаш към тях
и пак да си онова дете...

А те се изплъзват бавно всеки ден.
И това толкова силно боли.
Откога са тези бразди по лицата?
Кога побеляха тези коси?

Защо им отстъпват място в автобуса?
Защо времето с тях е тъй кратко?
Може ли завинаги да останат с мен?
Моите мили мама и татко...

Самара

Заповядай, скъпа, влизай.
Направо със обувки.
Нямам време за любезности.
Няма нужда от преструвки.

Знаем и двете защо си тук.
И знаем, че не мога да избягам.
Срещата е отдавна уговорена.
Към вратата няма да посягам.

Направи това, за което си дошла.
И моля те, по-бърза ти бъди.
Не се прави, че те е грижа.
Не, няма да видиш сълзи.

Не ме е страх от теб сега.
Ти не си моят край.
Да, сега сме двете тук,
но след Самара има рай.

Малечка

"Тя беше малка... мъничка. Ей толкова... почти!"

Ако направиш ръцете си на шепички,
преспокойно ще се събера във тях.
В няколко прашинки звездни
цялата си същност аз побрах.

И много малко ми трябва всеки ден -
искам слънцето сутрин да изгрее.
И от изток... ако може... и това е.
И щурче песничка да ми изпее.

И една дъждовна капка само.
И само една пролетна птичка.
И клонче, на което да поседна.
И само една-единствена луничка.

"До правия път..."

"До правия път ме доведе завоят."

Раната ме доведе до изцеление.
Войната ми донесе мир.
Грехът ми доведе до спасение.

Със загуба стигнах до победа.
Тъгата радостта ми показа.
Страхът ми откри, че съм смела.
Омразата любовта ми доказа.

И до теб чрез други стигнах.

И защото бях тяхна, сега съм твоя.
Добре, че имаше рана и тъга.

Благодарна съм за войната и завоя.

Последна

Надеждата умирала последна...
Каква измама всъщност е това...
Аз така здраво за живота се държа,
че дълго след нея ще умра.

Ще я надживея пустата надежда.
Нека тя ме чака в рая.
Искам както аз във нея вярвах
и тя във мене да повярва най-накрая.

Къщичка

Светът е като гоненица вечна.
И все ме гони по петите.
И аз се крия както мога,
а той все ми открива следите.

А да бягам бързо не умея.
Искам да спра, а знам - не бива!
И съм като мишка в тази въртележка -
аз движа това, което ме убива.

И за сетен път ме спасяват само
ръцете събрани над главата.
"Къщичка" - като в детските години,
когато твърде груба станеше играта...

"Къщичка" - утихва всичко.
Чува се само изтощеното сърце.
"Къщичка" и съм в безопасност.
Пазят ме две прободени ръце.

Целта

Нека съм слаба, неспособна.
Нека нищо в живота не постигна.
Нека нямам кариера и медали,
къща нека да не вдигна.

Нека паспортът ми е без печати.
Нека името ми всички да забравят.
И нека по земята съвсем
краката ми стъпки не оставят.

Но нека само някой малък
на мен да иска да прилича.
И когато вечер прекрача прага
да има кой към мен да тича.

Нека най-голямата ми гордост
е с твоята фамилия да се подписвам.
"Най-големият ми успех -
да имам на кого да липсвам."

Пътечка

Обраснала е вече тази
детска горска пътека.
Сякаш никой не е минавал
по нея вече сто века.

А сякаш беше вчера когато
тичахме лудо в гората.
Мръсни, кални и потни,
но с бурен огън в сърцата.

Мечтаехме деца да си останем.
Ех, как променят се мечтите -
сега аз искам своите деца
някак си да влюбя във горите.

И да минат и те по тази
обраснала стара пътека.
И да продължава да я има
още поне сто века.

Свещ

Ти си тънка уморена свещ
с бледо пламъче накрая,
сама ли влязла или сложена
в една малка и студена стая.

И все гледаш другите свещи
и се чувстваш нищожна, сама.
Но ти не си случайно в тази стая -
в нея има много тъмнина.

Има очи, които са слепи без теб.
Има ръце, които трябва да сгрееш.
Не спирай да гориш дори когато
си мислиш, че само безполезно тлееш.

Свети неуморно, не спирай
да сочиш пътя във тази тъма.
Не знам дали знаеш, но понякога
свещта свети по-силно от зора.

Такава

Обичай ме, моля те, такава -
неспособна да сбъдвам мечти,
незнаеща как да се справям
с тези безкрайните горчивини...

В тишината на отчаяните мисли
не ме оставяй, моля те, сама.
Да, аз бях светла и красива,
но обичай ме и в мойта тъмнина.

А може утре пак да светя.
И пак да съм красива и добра.
Но до тогава обичай ме такава.
Не ме оставяй в мойта тъмнина.

Пътят

"Weep not for roads untraveled..."

И аз не плача за тези пътеки,
по които не поех от страх.
И за пътеките след които
отърсих от краката си прах.

Криволичих, за да стига до тук.
И се губих повече от веднъж.
Извървях милиони километри,
обикалях нашир и надлъж.

И още не съм стигнала края,
но не спирам аз да вървя.
И сигурно още ще се губя,
ще падам, ще ставам, ще кривя...

Но съм благодарна за всяка пътека,
по която реших да не пътувам.
На този път ме очаква онова,
за което цял живот бленувам.

Рай

Излъгахте ме всички вие
за това къде е рая...
Казвахте, че е някъде там -
някъде горе, накрая...

А не е - сега вече знам.
Той е тук и той е сега.
Той е в това да познавам
повелителя на дъжда и снега.

Да съм чиста и вярна когато
никой наоколо не е.
И където съм голяма и зряла,
но все пак вярвам като малко дете.

И където знам, че няма нужда
от гръмки слова и обещания.
Където имам сила и воля
да премина всички изпитания...

И където съм тихо посветена
и има смисъл да се боря.
И когато от плач остана без глас
дори и без думи да се моля.

Той е там където се уча
смирено и безусловно да обичам.
Там, където съм вярна до край -
ето това аз рай наричам.

Той

Той е винаги навсякъде -
в облегалката на стола,
във всяка чаша плодов чай,
в големите прозорци в хола...

Той е в есенните улици,
в белия сняг по дърветата,
в пролетните кокичета в гората,
в летните игри на момчетата...

Той е във веселата бръчка
на всяка щастлива старица.
Той е онова злато
заключено в зърната пшеница.

Той е щурче в пролетни треви
и полъх на полски мак.
Той е гледката към небето
когато се люлееш на хамак.

И е всеки дъх и всеки поглед.
И в очите на всеки непознат.
Той е димът във всеки комин.
И е сладки с лимонов аромат.

А аз... опитвам се да опиша
всичко онова, което е той.
Но имам цял живот да се опитвам,
защото освен всичко той е мой.

Щастието

Щастлив момент и миг...
Не, такова нещо няма.
Както любовта си е любов
и няма малка и голяма.

Щастието часовник не познава.
То не се мери с време,
нито с линия или везна.
То измерва се със тебе.

Деца

Разби се с трясък моето сърце
и го пръснах на празен лист.
Исках да го превърна в изкуство,
но не съм художник, артист...

Дълго мислих над парчетата...
Минаха няколко лета и зими...
И по чудо късчетата на листа
се подредиха в малки рими.

За да не ги разпръсне вятър,
сложих в тях и малък камък.
Птици, плач, надежди, сън
тъмнина, любов, пламък...

Вплетох в тях безсънни нощи,
сърцето си, копнежът тих.
И ето вече аз съм майка -
от болката роди се стих.

Птица

Излетя и последната ми птичка,
изплашена от ситния снежец.
Северът ми бе студен за нея,
затова изчезна с първия ветрец...

И остави небето ми празно
и без сутринна песен моята душа.
И непоносима ми е зимата такава
с тази убийствено тиха самота.

Та какво съм аз без птица?
Има ли смисъл да живея така -
без песен, без капка надежда,
без шума на разперени крила...

Ще седна тихо и ще вперя
поглед в зимната си пустота
и ще изчакам блудната си птица -
след зимата идва пролетта.