Разруха

Повтарям си на глас и бавно: „Това няма да ме разруши! Няма да се дам без бой! Няма да позволя да победи!”

Повтарям си безброй така, да не би сърцето да забрави. „Това няма да ме разруши.” Безполезно... То вече го направи.

Не мога

Неможеща съм аз. Толкова неща не умея. Не летя, не плувам, не танцувам, не пея.

Не мога да бъда светла. Да стоя силна не умея. И мечти не сбъдвам. Но и това ще преживея.

Винаги тук

Няма ли да си винаги тук? Нима някой ден ще те няма? И ще се обадя и няма да вдигнеш? Не, това е жестока измама!

Ти винаги, винаги ще си жив! Винаги ще ги има твоите албуми, твоите книги, твоите таблици, твоите бележки, вицове, думи.

Ще те има и тук! Обещавам! Във всяка буква и всяка рима! В непоклатимия македонски инат! Във всяка къдрица ще те има!

Ще те има когато не знам коя съм, защо съм, къде... Като пътеводна звезда ще блестиш в тъмнината на моето небе.

И ще водиш! Ще бъдеш! Ще си! Просто защото! Ей така! Защото не може такива хора да изчезват от тази земя!

Затова винаги ще си тук! Напук на жестоката измама! Просто защото такива като теб не може да ги няма...

Ръчно изработено небе

Когато небето, студено и мрачно,
над теб безмилостно  чернее,
и беззвездно, безлунно кара
и сърцето ти да потъмнее.

Когато ти се иска да видиш
една-единствена звезда ей там,
толкова е просто, толкова лесно -
нарисувай си я сам.

Собственоръчно луна измайстори
от хартия, от картон или от плат.
Оцвети я както си поискаш,
край нея пръсни малко брокат.

Сложи си шал, запали си свещ.
Сам разруши тъмнината.
Цветът на небето зависи от теб.
В тъмното ти бъди светлината.

Двама

Понякога градът тъй шумен
оставя ме без сили и без глас.
И така се губя в него цяла,
че съвсем забравям коя съм аз.

Тогава  искам да те хвана за ръка
и без паспорт и без багаж
да отлетим с балон далеч,
ей така от осмия етаж.

Да полетим натам където хоризонта
начертан почти като с молив,
ще скрие всяка изнемога,
ще остави зад гърба града ни сив.

Където никой няма да ни знае -
ако поискаш можеш да си Том.
Да си купиш огромен телескоп
и да бъдеш вече астроном.

Или да отвориш бръснарница малка,
да оформяш дълги бради.
Или пък да си метач на някоя улица
и да имаш 13 метли.

А аз ще съм Джени или Лиса.
Ще имам малко сладко кафене.
Ще правя чай и торта с малини
безплатно за всяко дете.

Или ще съм прочута актриса
в някой театър с големи врати.
Ще репетирам докато ти метеш,
бръснеш или броиш звезди.

И когато и там се уморим
да бъдем вече Том и Лиса,
да правим торти, да следим планети,
да сме бръснар, метач или актриса...

Ще се върнем тук, пак без багаж.
И ще сме пак каквито и преди.
Но ще сме винаги с теб двама -
това никога няма да се промени.

Умираща звезда

Звездата блести най-силно
точно преди да умре.
И озарява, макар и една,
цялото нощно небе.

Така че следи и ти небосвода.
Ще видиш как в него летя.
И усмихни се широко когато
видиш, че и аз заблестя.

И да - това ще е краят.
Но ще е светло и няма да боли.
И да - една звезда ще умре.
Но пък е толкова красиво, нали...?

(НЕ)изгубено детство

Извинете, къде е старият покрив?
Кажете - защо коминът не пуши?
Къде са кучето и самолетът?
Къде са всички ябълки? Круши?

Кой ще ми каже къде са
доматите, ягодите, колелото?
Кой може да ми върне
огледалото, столчето, леглото?

Къде ми е детството, моля?
Кой безмилостно ми го отне?
Кой отвлече и някъде затвори
онова малко къдраво дете?

Върнете ми ги, умолявам!
Разменям всичко, за да си ги върна.
Да се люлея цял ден в двора,
баба и дядо силно да прегърна.

Да тичам цял ден със козите.
Жабите от стълбите да гоня.
Бръмбари страхливо да събирам.
Царевица непохватно да роня.

Моля, върнете ми старите дни
на безгрижие и радости малки -
прясно мляко, детски басейн,
палачинки, кокошки, близалки...

Нима изгуби се всичко безвъзвратно?
Нима детството с покрива се срути?
Нима не могат да се върнат тези
изпълнени с детски смях минути?

Не, отказвам аз да го приема!
Дори и къщата да я няма някой ден!
Споменът ми не е покрив!
Ще го има докато ме има мен!

Детски спомен

Стоя насред парка студен.
Пробягва край мен русо хлапаче.
Виждам очите кристално-сини.
Слабичко, но силно юначе.

Хваща ме смело за ръка.
Накъде ме води - не зная.
Сочи с пръстче и весело шепне:
"Ето тук аз футбол играя."

Очите му светят. Крачетата бързат.
Иска всичко наведнъж да покаже.
Да ми представи всички съседи.
За шахтата в двора да ми разкаже.

И стиска в ръчичка мъничка вафла -
за сбогом от приятел стар.
И ме дърпа, да ме запознае
с добрия квартален обущар.

И показва ми пощенската си кутия.
На нея прочитам познати имена.
И ми разказва колко много обича
на входа познатата миризма.

И иска да скочим в същите локви.
Да се качим на същите дървета.
Да подъвчем същите дъвки.
Да поиграем със същите момчета.

И така улисана в тези миражи
изведнъж усещам същата ръка.
Но днес той не е хлапаче.
Днес аз нося неговите имена.

Пчеларово

Стара ограда, сива и мрачна.
Отдавна никого вече не пази.
И на нея два некролога.
Времето сякаш живота мрази.

Порутена къща. Празна градина.
Само котка се препича на слънце.
И дворът безплоден пустее.
Но животът посял е своето зрънце.

Тук, в този пуст и забравен Балкан,
в това село без улици и имена,
сред тишината на зимната сутрин,
събрала от целия свят самота...

Напук на всичко зрънцето посято
точно тук  взело пък и оцеляло.
И доказало, че често великите неща
имат малко и скромно начало.

Луната

Стоя сега малка аз пред теб
и знаем двамата добре,
че не съм и няма никога да бъда
звездата в твоето небе...

Аз съм тук долу на земята.
И моля те да не отричаш -
не държа да съм звезда ако
знам, че и такава ме обичаш.

И това е моят малък подарък,
недодялан и несръчен е знам,
и знам, че не може да замени,
онова, което не мога да ти дам...

Прости ми тази слабост...
но ето... за теб е този стих...
Скромен, нелеп, непохватен...
Мой, болезнен, тих...

Просто те обичам. Tова е.
От първия си ден на тази земя.
Аз може да не съм звезда,
но пък ти си моята луна.