Детски спомен

Стоя насред парка студен.
Пробягва край мен русо хлапаче.
Виждам очите кристално-сини.
Слабичко, но силно юначе.

Хваща ме смело за ръка.
Накъде ме води - не зная.
Сочи с пръстче и весело шепне:
"Ето тук аз футбол играя."

Очите му светят. Крачетата бързат.
Иска всичко наведнъж да покаже.
Да ми представи всички съседи.
За шахтата в двора да ми разкаже.

И стиска в ръчичка мъничка вафла -
за сбогом от приятел стар.
И ме дърпа, да ме запознае
с добрия квартален обущар.

И показва ми пощенската си кутия.
На нея прочитам познати имена.
И ми разказва колко много обича
на входа познатата миризма.

И иска да скочим в същите локви.
Да се качим на същите дървета.
Да подъвчем същите дъвки.
Да поиграем със същите момчета.

И така улисана в тези миражи
изведнъж усещам същата ръка.
Но днес той не е хлапаче.
Днес аз нося неговите имена.