Милост

Пропуснах и единадесетия час.
Не от мързел, а от срам.
Всички други са силни и добри.
А аз нищичко не мога да дам.

Всички други трудиха се много
на вятър и студ, дъжд и пек.
А аз стоях отстрани и плаках.
Аз - никакъв, нищожен човек.

И когато приключиха работа
в края на този уморителен ден,
Господарят им даде заплатата.
А милост даде на мен.

Състрадание

През моята радост безмерна
поглеждам те право в очите.
И може би искаш да скриеш,
но аз виждам мъката, сълзите.

Затова поне за миг ми позволи
прага на сърцето да прекрача.
Не искам сега с мен да се радваш.
Позволи ми с теб да плача.

Отново

Колко сме преходни, вятър, лъх.
Траем секунди - като пролетен гръм.
Като дим от нечий комин.
Като мигване, като смях, като сън.

Аз толкова обещания съм ти дала,
но не мога гаранция да дам
дали утре ще съм тук и ще ме има.
Дали теб ще те има, не знам.

Може след някоя друга година
някаква амнезия ужасна, безока
да замъгли всеки спомен за теб
и да стана безразлична, жестока.

И твоето име, тъй звучно и мило,
да спре да значи толкова много.
И вместо с топлина в очите,
да те гледам неразбиращо и строго.

Така че ако някога някаква деменция
вземе всеки спомен в плен,
ти, помнейки всичко между нас,
ела отново да се запознаеш с мен.

Чудеса

Събрах си огън за ледени дни.

И слънце за облачни недели.

Звезди намерих за когато няма.

Облаци свити на къдели.

Луна си взех за празни небеса.
Резерви имам от роса.
И скрих си малко здрач, за после,
когато твърде дълга е нощта.

Намерих си и ветрове бездомни,
предложих им пристан и подслон.
Приютих и всяка малка птица,
която бе останала без клон.

Напълних джобовете с пролет,
а в чантата събрах си лято.
И всяка мъничка снежинка.
И всяко малко есенно ято.

В косите си запазих си мъгла,
от нашата, онази от полето.
А в ушите си реших да скрия
онзи тих шум на морето.

Но не, аз не съм бездушен егоист.
Не ги взех, за да ги пленя
и за никой друг да не остане.
Аз събрах ги с вас за да ги споделя.

Македонка

Бледа свещ, евтини счупени карамфили,
студен мрамор, две скръстени ръце,
отегчен чиновник, безразлични думи
и едно разбито майчино сърце.

Тихият ти стон отеква още в мен.
От многото хора той бе само един.
Но това няма никакво значение за теб -

един от милиардите, но твоя първи син.

Може да не е бил най-добрият.
Само ти си знаеш какви бури ти донесе.
Но ти - смирена, силна, обичлива
всяка една тихичко понесе.

Може всички облекчено да отдъхнат.
Може на никого да не липсва вече.
Може на никого да не му пука,
че той завинаги отива далече, далече.

Може челото му никой да не целуне,
никой да не заплаче, да не се завайка.
Но не и ти - ти детето си винаги ще носиш.
Истинска героиня, македонка, майка.

На Е.С.

"Вие"

Има дни, месеци, години,
които не помниш въобще.
Само гледаш като зрител
как нагло отлитат си те.

И оставят те по-празен, по-сам,
някак по-никакъв даже.
И всяка стрелка на часовника може
за секунда безмилостно да те смаже.

А има и мигове, кратки и дребни,
които оставят огромни следи.
Като онзи миг когато в мен
една мечта се зароди.

А после и друг миг великански,
когато мечтата с трясък се разби.
Но едно парченце мъничко остана -
нарекох си го просто "ти".

Тогава друг грамаден миг
успя всички сълзи да ми изтрие.
Вечно ще помня този януарски ден,
когато "ти" превърна се във "вие".

Скришната ми стая

Плахо влизам в скришната си стая -
малка, мрачна, празна.
С хиляди паяжини по ъглите.
Тишината ѝ сякаш е заразна.

Толкова мъничка е тази стая,
толкова самотна и нищожна,
толкова сякаш никому ненужна,
толкова забравена, безбожна,

че често душата горда може
без капка срам да я подмине.
А без тази скришна стая,
тя, душата, знам, че ще погине.

Затова ремонт аз ще направя -
основен, всичко ще съборя!
Ще я направя огромна и топла,
всички пердета ще отворя.

И смирено аз ще вляза,
да търся, да се моля, да пея.
Няма просто да я имам във дома си -
дома си ще построя около нея.